Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Така че през последната година бе опитал от всички, бе използвал всяка възможност. Отдавна знаеше, че нещо наближава. Чупливата пирамида, на чийто връх стоеше, щеше да се срути. Беше се наслаждавал на онова, което скоро щеше да изчезне, на жените и на всичко останало, и не съжаляваше. Когато плаваш на „Титаник“, няма смисъл да пътуваш в трета класа.
Разсеяно се чудеше колко ли от футуролозите се бяха измъкнали. Малцина, предполагаше. Във вечните им сценарии рядко се споменаваше за индивидуални реакции. Те неспокойно бяха извръщали очи на онова пътуване в Северна Африка. Личността се разглеждаше на фона на морето от велики нации като досадна подробност.
Той се приближи до каменната къща и одобрително забеляза колко обикновена и дори порутена изглежда.
— Вий се върнахте, милорд.
Питърсън се обърна. Към него се приближи мъж, който буташе до себе си велосипед. Мъж от селото, бързо забеляза той. Работни панталони, избеляло яке, високи ботуши.
— Да, върнах се у дома завинаги.
— А, ’убаво. Спокоен пристан в тез дни, а? Донесох ви бекон и сушено говеждо.
— А-ха. Много добре. — Питърсън взе кутиите. — Ще ги запиши в сметката ми, нали? — Опитваше се да говори просто, доколкото можеше.
— Ами, исках да приказвам с некой там — кимна мъжът, като посочи към къщата, — за онуй.
— Можеш да разговаряш с мен.
— ’Убаво. Ами, накъдет вървят нещата, искам да ми плащате веднага, нали разбирате.
— Ами, не виждам защо да не бъде така. Ние…
— И искам да ми плащате в продукти, ако обичате.
— В продукти ли?
— Парите веч не струват, нали? Некои от ваште зеленчуци, а? Консерви, хей туй наистина ни ’аресва.
— А-ха. — Питърсън се опита да прецени мъжа. Селянинът го гледаше с усмивка, в която се долавяше не само обикновено добродушие. — Предполагам, че ще измислим нещо, да. Но нямаме много консерви.
— На нас обаче ни ’аресват, сър.
Дали в гласа му нямаше остра нотка?
— Ще видя какво можем да направим.
— Тъй ще е добре, сър. — Мъжът леко докосна с ръка перчема си, като васален селянин пред своя господар. Питърсън остана неподвижен, докато другият не се залюля върху велосипеда си и не се отдалечи. В жеста му имаше достатъчно явен фалш, за да придаде различен смисъл на целия разговор. Селянинът си тръгна, без да се обръща назад. Питърсън се намръщи и продължи към къщата.
Заобиколи живия плет, за да избегне градината и мина през двора. Откъм курника се разнасяше тихо, доволно кудкудякане. На прага той изчисти обувките си на старата желязна стъргалка и после ги събу в коридора, точно зад вратата. Нахлузи някакви домашни чехли и окачи якето си.
В голямата кухня бе топло и светло. Питърсън беше монтирал модерни уреди, но остави изтърканите от вековна употреба каменни плочи на пода, огромното огнище и старата дъбова пейка. Чичо му и леля му седяха от двете страни на огнището на удобни столове с високи облегалки, мълчаливи и неподвижни като железни пиростии. Големият заоблен чайник стоеше под ватирания си калъф на мястото си в началото на масата. Роланд, домашният прислужник, тихо нареди върху масата чиния с кифли, бучки сладко масло и паничка с домашно ягодово сладко.
Питърсън се приближи до огъня, за да сгрее ръцете си. Леля му го видя и се сепна.
— Господи помилуй, та това е Иън!
Тя се наведе напред и потупа мъжа си по коляното.
— Хенри! Виж кой е тук. Това е Иън, дошъл е да ни види. Не е ли ужасно мило?
— Той е дошъл да живее с нас, Дот — търпеливо отвърна чичо му.
— О? — озадачено рече тя. — О. Къде е тогава онова твое хубаво момиче, Иън? Къде е Анджела?