Пейзажите на времето

Но тук фермата се беше смълчала под тътрещите се сиви облаци на Източна Англия. Редици останали без листа дървета бележеха границите на нивата. Сред голите клони висяха черни петна — гарванови гнезда, очертани на фона на небето. Той се влачеше сред западното поле. Чувстваше краката си слаби, по обувките му бе залепнала черна кал. До една порта вдясно търпеливо стояха крави. Дъхът им излизаше на пара във въздуха; чакаха да бъдат отведени в обора си. Реколтата беше събрана преди две седмици — по негова заповед. Сега полетата лежаха огромни и пусти. Нека лежат — имаше време.

Той заобиколи лехите със захарно цвекло до старата каменна къща. Изглеждаше измамно рухнала. Единствената очевидна новост беше стъклената оранжерия, която стърчеше на юг. Стъклата бяха поставени в стабилни рамки. Преди години, когато бе започнал, той реши да създаде абсолютно тайна, напълно изолирана система. Оранжерията не пропускаше вода и изкуствени торове. В резервоарите под северното поле имаше воден запас за една година. Оранжерията можеше да произведе значително количество зеленчуци за много време. Те, както и складовете под къщата и плевника, щяха да осигурят предостатъчно продоволствия.

Беше платил за всичко това, разбира се, като нае работници от далечни градове. Имаше огромен склад за въглища, напълнен от Кеймбридж, вместо от съседния Дерихам. Мините в нивите и по единствения път — които можеха да се задействат както по команда, така и от системата за засичане — бяха инсталирани от наемен войник. Скоро след това Питърсън уреди да пратят човека на някаква операция в Тихия океан, откъдето той не се завърна. Електронните пазачи, с които бе осеяна фермата, донесе от Калифорния и нае техник от Лондон, за да ги монтира. Така никой не подозираше за мащаба на операцията.

За всичко това знаеше единствено чичо му, а той беше от мрачните мълчаливци. Но пък адски отегчителен за компания. За миг Питърсън съжали, че не е довел Сара. Но тук нервите й щяха да се опънат до невъзможност, нямаше да е в състояние да понесе еднообразието на дългите дни. От всички жени, които бе имал през изминалите години, единствено подходяща можеше да е Марджъри Ренфрю. Тя знаеше достатъчно за земеделието и се беше оказала неочаквано сладострастна. Когато предишната вечер се бе дотътрил дотам, тя видя желанието му и му отвърна с инстинктивна страст. Като се оставеше това обаче, не можеше да си представи да живее заедно с нея дори за седмица. Тя щеше да бъбри и да се суети наоколо, да го дразни, ту прекалено критична, ту с майчинско отношение към него.

Не, единствените хора, с които би могъл да се спогоди, бяха мъже. Той си помисли за Грег Маркъм. Човек, на когото можеш да се довериш да не те спъне или да не те застреля в гърба по време на лов за елени. Интелигентен разговор и общително мълчание. Проницателност и ясна перспектива.

И все пак, щеше да му е трудно без жена. Навярно преди трябваше да отдели повече време за това, да не живее в лековатото обкръжение на Сара. Независимо как, светът щеше да се измъкне от сегашната мръсотия, която тежките времена щяха да променят. Нямаше да оцелее онова, което обществените науки наричаха „свободна сексуалност“ и което за Питърсън винаги просто беше означавало да взимаш всичко, което според теб ти дължи светът. Жени, жени с най-различни характери, фигури и аромати. Като хора те бяха различни, разбира се, но като аспект на живота извън крехкия интелект, бяха поразително еднакви, сестри, споделящи една и съща магия. Той се бе опитвал да разбере собствената си позиция от гледна точка на психологическата теория, но в крайна сметка се отказа, убеден, че простият факт на живеенето надхвърля тези категории. Не можеше да се обясни по никакъв начин. Това не беше начин за подхранване на егото, нито пък маскирана агресия. Не беше и хитро прикритие на някаква въображаема хомосексуалност. Не се поддаваше на анализ. Жените бяха част от онова поглъщане на света, към което винаги се беше стремил, начин да задоволяваш чувствеността си, без да се пресищаш.