Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Сара — автоматично я поправи той. — Остана в Лондон.
— Хм-м. Хубаво момиче, ама вятърничаво. Е, хайде да пием чай. — Тя свали рогозката от краката си.
Роланд се приближи и й помогна да се настани на мястото си до чайника. Всички седнаха на масата. Роланд беше едър, бавноподвижен мъж. Той бе със семейството от двайсет години.
— Виж, Роланд, тук е Иън, дошъл ни е на гости. — Питърсън въздъхна. Леля му беше изкуфяла от години и помнеше логично само онова, което бе свързано със съпруга й и Роланд.
— Иън е дошъл да живее с нас — повтори чичо му.
— Къде са децата? — попита тя. — Закъсняват.
Никой не й напомни, че и двамата й сина се бяха удавили преди петнайсетина години. Всички търпеливо изчакваха да завърши ежедневният ритуал.
— Е, няма да ги чакаме. — Тя вдигна тежкия чайник и започна да налива силния, вдигащ пара чай в раираните синьо-бели чаши.
Хранеха се мълчаливо. Навън започна да вали, както заплашваше още от сутринта, отначало неуверено, като потропваше по прозорците, после по-силно. Отдалече се донасяше печалното мучене на кравите, разтревожени от барабаненето на дъжда по покрива на обора.
— Вали — каза чичо му.
Никой не му отвърна. Питърсън харесваше тяхната тишина. А когато говореха, равните им източноанглийски гласни се хлъзгаха като балсам в ушите му, бавно и успокоително. Някогашната му бавачка беше от Съфолк.
Той доизпи чая си и отиде в библиотеката. Докосна гравираната стъклена гарафа, но после се отказа да пие. Постоянният звук на дъжда бе приглушен от тежките дъбови кепенци. Беше превърнал къщата в крепост, която можеше да издържи на продължителна обсада. Оборите и плевникът имаха двойни стени и бяха свързани с къщата чрез тунели. Всички врати бяха двойни, с тежки резета. Всяка стая представляваше миниатюрна оръжейна. Той погали пушката, закачена на стената. После провери затвора — смазана и заредена, както бе наредил.
Взе си пура и се отпусна на коженото кресло. Вдигна книгата, която лежеше и го чакаше — Моъм. Започна да чете. Влезе Роланд и запали огън. Пращящите дървета посмекчиха режещия студ в стаята. По-късно щеше да има време да прегледа списъка на провизиите и да направи план за разпределението на хранителните продукти. Никаква вода отвън, поне за известно време. Повече никакви отивания до селото. Той се намести по-удобно на стола, съзнаващ, че има неотложна работа, но в момента нямаше желание да се захваща с нея. Краката го боляха и усещаше внезапни пристъпи на слабост. Тук все още беше Питърсън от имението „Питърс“ и той остави това чувство да го отнесе, пораждайки в него някакъв вътрешен покой. Ръсел ли бе казал, че никой човек не е наистина спокоен, далеч от обкръжението на своето детство? В това имаше известна истина. Но онзи селянин преди малко… Питърсън се намръщи. Всъщност, те вече не можеха да използват бекона — всичко щеше да е заразено с веществото от облаците, поне за известно време. Мъжът от селото навярно го знаеше. И под външното му покорство се криеше ясна заплашителност. Беше дошъл да търгува със сигурност, не с бекон. Трябваше да им даде малко консервирана храна и всичко щеше да е наред.
Питърсън неспокойно се размърда на стола. През целия си живот бе в движение, помисли си той. Беше се издигнал от ролята на земевладелец, мина през Кеймбридж и стигна до правителството. Използваше всяка следваща стъпка и после продължаваше напред. Сара, предполагаше той, беше най-пресният ясен случай, като не забравяше и самия Съвет. Всичко това му бе помогнало. Самото правителство, разбира се, беше следвало до голяма степен същата стратегия. Съвременната икономика и състоянието на социалната осигуреност бяха ограбили бъдещето.
Сега бе на място, което не можеше да напусне. Трябваше да зависи от онези около него. И Питърсън изведнъж осъзна с безпокойство, че членовете на тази малка, лесно управляема група в имението и селото също бяха свободни фактори. Щом се разпаднеше обществото, какво щеше да запази спокойствието и безопасността на имението „Питърс“? Питърсън седеше на избледняващата дневна светлина и си мислеше, почуквайки с пръст по облегалката на стола. Опита се да започне отново с книгата, но тя не го заинтригува. През прозореца можеше да види ожънатите ниви, които се простираха до хоризонта. Северният вятър люлееше неравните очертания на дърветата. Спусна се здрач. Огънят пращеше.
44.
22 ноември 1963 г.
Гордън написа уравнението докрай преди да започне да го коментира. Жълтият тебешир проскърцваше.
— И така, виждаме, че ако допълним уравненията на Максуел, енергийният поток…
Някакво движение в дъното на аудиторията привлече погледа му. Той се обърна. Една от секретарките на катедрата колебливо му махна с ръка.