Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
Пени донесе на масата ножове и вилици, Гордън нареди чиниите. Транспарантите пропускаха жълти снопове слънчеви лъчи. Тя грациозно се движеше на тази светлина. Лицето й беше замислено.
Започнаха да се хранят в мълчание. И двамата бяха гладни.
— Днес си мислих за твоите експерименти — колебливо започна тя.
— Да?
— Не ги разбирам. Да мисля за времето по начин…
— И аз не виждам никакъв смисъл. Обаче е факт.
— А фактите стоят над всичко.
— Ами, естествено. Някак си обаче чувствам, че гледаме на това по неправилен начин. Пространство-времето сигурно не функционира така, както смятат физиците.
Тя кимна и все още замислена, разрови картофите в чинията си.
— Томас Улф. „Време, мрачно време, потайно време, завинаги течащо като река.“ Спомням си това от „Паяжината и скалата“.
— Не съм я чел.
— Днес потърсих едно стихотворение на Добсън, като си мислех за теб. — Тя извади от книгите си някакъв лист и му го подаде.
Той се засмя.
— Да, нещо такова. — Гордън ентусиазирано впи зъби в наденичката.
— Мислиш ли, че хората като Лейкин ще продължат да оспорват работата ти?
Той замислено задъвка.
— Ами, в най-добрия смисъл, аз се надявам да го направят. Всеки резултат в науката ежедневно трябва да се подлага на критика. Резултатите трябва да се проверяват и преосмислят.
— Не, исках да кажа…
— Знам, дали ще се опитат да ме повалят по гръб. Надявам се да го направят. — Той се ухили. — Ако прекрачат границите на оправдания научен скептицизъм, ще трябва просто още повече да се изложат.
— Е, аз се надявам, че няма.
— Защо?
— Защото… — Гласът й секна. — … на теб ще ти е трудно, а аз повече не мога да понеса въздействието, което ти оказва всичко това.
— Мила…
— Не мога. Нервите ти бяха опънати като струни през цялата есен и зима. А когато се опитвах да се справя с това, не успявах да стигна до теб и започнах да се държа рязко, и…
— Мила…
— Нещата стават толкова невъзможни. Аз просто…
— Господи, знам. Увличам се.
Пени тихо каза:
— И аз…
— Започвам да мисля за някой проблем и за други неща, други хора и те просто като че ли изпълват целия ми хоризонт.
— Аз също съм виновна. Искам прекалено много от това, от нас, толкова много, а не го получавам.
— Едва не си изподрахме очите.
Тя въздъхна.
— Да.
— Аз… аз мисля, че отсега насетне с физиката няма да е толкова зле.
— Точно… точно на това се надявам. Искам да кажа, че тези последни няколко седмици бяха различни. По-добри. Всъщност, беше като преди една година. Ти си спокоен, аз не те тормозя през цялото време да… Отношенията ни като че ли се подобриха. За пръв път от много време насам.
— Да. Аз също мисля така — колебливо се усмихна той.
Продължиха да се хранят в спокойно мълчание. На усойните лъчи на залеза Пени разклащаше чашата си с бяло вино и замислено гледаше към тавана. Гордън знаеше, че бяха положили неизречена клетва.
Пени започна да се усмихва, очите й се замъглиха. Тя отпи глътка от кехлибареното вино и заби вилица в наденичката. Вдигнала я пред устата си с хитра усмивка, тя я завъртя от двете страни и критично я огледа.
— Твоят е по-дълъг от нея — преценяващо рече Пени.
Гордън тържествено кимна.
— Може би. Това е, колко, трийсетина сантиметра? Да, по-къса е.
— В подобни въпроси за предпочитане е мерната система в инчове. Тя е някак си традиционна.
— Така е.
— Не, че съм педант, нали разбираш.
— А, не, не бих си го и помислил.
Той се събуди в същата поза, в която беше заспал. Леко претърколи главата й от бицепса си и остана да лежи неподвижно, усещайки как изтръпването постепенно заглъхва. Навън се бе спуснала нощта. Гордън бавно седна и Пени с мърморене се сгуши до него. Той се загледа в заоблените прешлени на извития й гръб, валчести хълмчета насред кафявата кожа. Помисли си за времето, което можеше да тече и да се извива само към себе си, различно от която и да е река и очите му проследиха стесняващия се към талията й гръб. После идваше разширяването към ханша, сложна структура от гладки повърхности, спускащи се към зрелите издутини надолу, където загарът избледняваше до сепващо чисто бял цвят. Преди да заспи, тя сънливо и тържествено го беше информирала, че Лорънс викал на своя „колона от кръв“, фраза, която й се струвала гротескна. Но от друга страна, прибави тя, то си било горе-долу така, нали? „Всички средства за постигане на la petite mort“, измърмори Пени и се плъзна в съня. Гордън знаеше, че е права за напрежението помежду им. Сега то постепенно изчезваше. Разбираше, че я е обичал през цялото време, но всичко му се бе събрало толкова много…