Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Някои от присъствалите на „Дийли Плаза“ казват, че срещу автоколоната на президента е имало два изстрела. Има сведения обаче за три или четири изстрела. Един от нашите репортери на местопрестъплението твърди, че изстрелите са дошли от прозорец на шестия етаж на онзи склад за учебници…
На екрана внезапно се появи черно-бял мрачен есенен пейзаж. Групи хора се тълпяха по тротоара пред тухлена сграда. Дърветата ярко изпъкваха на фона на ясното небе. Камерата се завъртя, за да покаже пустия площад. Улиците бяха задръстени от автомобили. Хората безцелно се щураха наоколо.
— В момента виждате мястото на стрелбата — продължи Кронкайт. — Все още няма ясна информация за състоянието на президента. Една медицинска сестра в коридора навън е казала, че лекарите са му извършили трахеотомия — тоест, разрязване на дихателната тръба, за да може да диша. Това изглежда потвърждава съобщенията, че господин Кенеди е бил улучен в тила.
Гордън се почувства зле. Той избърса капчиците пот от челото си. Беше единственият в стаята със сако и вратовръзка. Въздухът бе плътен и влажен. Странното усещане отпреди секунди бавно изчезваше.
— Има съобщения, че госпожа Кенеди е била видяна в коридора пред операционната. Не знаем какво означава това.
Кронкайт беше по риза с къси ръкави. Изглеждаше неуверен и притеснен.
— Отново на „Дийли Плаза“. — Пак се появиха тълпите, тухлената сграда, полицията, плъзнала навсякъде. — Да, полицията е заявила, че Осуалд е бил изведен от района под засилена полицейска охрана. Не сме ги виждали да напускат склада за учебници, поне не през предния вход. Очевидно са излезли отзад. Осуалд е бил в сградата, откакто са го заловили там, минути след стрелбата. Почакайте… почакайте…
Тълпата на екрана се разцепи. Мъже в шлифери и шапки вървяха пред две редици полицаи, които изтласкваха зяпачите.
— Полицията извежда и някой друг от склада. Нашият екип там ми съобщава, че това е друг човек, замесен в инцидента със залавянето на заподозрения Лий Осуалд. Струва ми се, че сега мога да го видя…
Между редиците полицаи вървеше тинейджър. Той се огледа към притиснатите едно в друго тела. Изглеждаше замаян. Носеше кафеникаво кожено яке и дънки. Беше доста по-висок от метър осемдесет и стърчеше над полицаите. Главата му се въртеше наоколо. Бе кестеняв и носеше очила, които отразяваха косите слънчеви лъчи. Когато забеляза камерата, спря да се върти. Пред него изскочи репортер с микрофон. Полицаите се хвърлиха да го спрат. Чу се слабо: „Само едно изявление…“
Цивилният детектив, който водеше групата, поклати глава.
— Нищо, докато не…
— Хей, почакайте! — Беше тинейджърът и високият му, кънтящ глас накара всички да спрат. Цивилният, вдигнал ръка с длан насочена напред към камерата, погледна назад през рамото си. — Вие, ченгета, достатъчно ме побъркахте — каза момчето и си проби път напред. Полицаите отстъпиха пред него и продължиха да отблъскват тълпата назад. Той се приближи до детектива. — Вижте, арестуван ли съм или що?
— Ами, не, вие сте под охрана…
— Добре, тъй си и помислих. Виждате ли това? К’во е, телевизионна камера, нали? Вие, момчета, не трябва да ме пазите от нея, нали?
— Не, вижте, Хейс — искаме да ви махнем от тази улица. Възможно е да има…
— Казвам ви, онзи тип беше сам. Няма никой друг, от когото да се страхувате. И ще приказвам с тея момчета от телевизията, ’щото съм свободен гражданин.
— Вие сте непълнолетен — колебливо започна цивилният, — и ние трябва да…
— Това са глупости. Ето… — Той протегна ръка зад полицая и сграбчи микрофона. — Виждате ли? Никакъв проблем. — Неколцина от близкостоящите изръкопляскаха. Детективът хвърли неуверен поглед наоколо.
— Не искаме да давате… — започна той.
— Какво се случи там? — изкрещя някой.
— Много неща — извика в отговор Хейс.
— Видяхте ли онзи човек да стреля?
— Всичко видях, човече. Видях оня тип, да. — Той се втренчи в камерата. — Аз съм Боб Хейс и видях всичко. Ще ви го кажа. Боб Хейс от гимназията „Томас Джеферсън“.
— Колко изстрела бяха? — попита един глас иззад камерата, като се опитваше да върне Хейс на въпроса.
— Три. Вървях по коридора навън, когато чух първия. Онзи долу си ядеше обяда и ме прати да донеса некви списания, дето ги били складирали там. Тъй че ги търсех и чух пукотевицата.
Хейс замълча — очевидно се наслаждаваше на вниманието.