Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Добре — демократично са съгласи той и започна да пише покрай тях. Гордън насочи вниманието си към скорострелните изречения за функциите на Бесел и за условията, ограничаващи електрическото поле. Трябваха му пет минути, за да поправи грешката на близнака. Никога не беше сигурен с кого от двамата разговаря. Бяха абсолютно еднакви. Веднага щом единият свършваше, другият се хвърляше в атака с ново възражение, обикновено изречено с няколко загадъчни думи. Гордън ги намираше за изключително досадни. След още десет минути, през които те започнаха да го разпитват за изследванията му и за това колко пари получава един асистент, той накрая се избави от тях, като се оправда с главоболие. Това, плюс три многозначителни погледа към часовника му, най-после ги разкара. Докато затваряше вратата, някакъв друг глас извика:
— Почакайте! Доктор Бърнстейн!
Гордън неохотно я отвори. Мъжът от Ю Пи Ай пристъпи вътре.
— Знам, че не искате да ви безпокоят, професоре…
— Точно така. Тогава защо ме безпокоите?
— Защото проф. Рамси току-що ми разказа историята. Ето защо.
— Каква история?
— За вас и онези полимери. Откъде сте взели образа. Как сте искали да го запазите в тайна. Знам всичко. — Лицето на мъжа сияеше.
— Защо ви го е казал Рамси?
— Аз сам разбрах някои неща. Той не успя да скрие всички кръпки в историята си. Не е много добър лъжец, този Рамси.
— Предполагам, че е така.
— Не искаше да ми казва нищо. Но аз си спомних за онази история, в която бяхте замесен преди известно време.
— Сол Шрифър — с внезапна умора рече Гордън.
— Да, точно той. Просто събрах две и две. Отидох да се срещна с Рамси за още някои подробности и по средата го гръмнах с това.
— И той, естествено, веднага се е раздрънкал.
— Познахте.
Гордън изтощено се отпусна на стола си и се загледа в човека от „Юнайтид Прес Интернешънъл“.
— Е? — попита мъжът и извади бележник. — Ще ми разкажете ли, професоре?
— Не обичам да ме изнудват.
— Съжалявам, ако съм ви обидил, професоре. Не ви изнудвам. Просто малко подуших наоколо и…
— Добре, добре. Прекалено чувствителен съм по този въпрос.
— Все някога щеше да се разбере, нали знаете. Откритието на Рамси и Хъсинджър засега изобщо не е привлякло вниманието на вестниците. Но е важно. Хората ще чуят за него. Вашето участие може да се окаже ценно.
Гордън замислено се засмя.
— Може да се окаже ценно… — повтори той и отново се засмя.
Мъжът се намръщи.
— Хей, вижте, ще ми разкажете, нали?
Гордън усети как в тялото му се просмуква странна умора. Той въздъхна.
— Предполагам… предполагам, че ще го направя.
42.
Гордън не беше предполагал, че светлините ще са толкова ярки. От двете страни на малката платформа имаше прожектори, които трябваше да гарантират, че върху лицето му няма да пада никаква сянка. В него като немигащ циклоп се бе втренчила телевизионна камера. Сред публиката имаше неколцина химици, тук беше почти цялата катедра по физика. Чертожникът на катедрата бе работил до среднощ, за да свърши с всички схеми. Гордън беше получил огромна помощ от страна на персонала, за да успее с цялата подготовка. Започваше да осъзнава, че враждебността им е била просто илюзия, резултат от собствените му съмнения. Последните няколко дни бяха истинско откровение. Членовете на катедрата го спираха по коридора, внимателно го слушаха, докато описваше данните си и идваха в лабораторията.
Той се огледа за Пени. Там — почти най-отзад, в розова рокля. Тя уморено му се усмихна, когато й махна с ръка. Журналистите мърмореха помежду си и заемаха местата си. Телевизионните екипи бяха готови и една жена с микрофон даваше последни нареждания. Гордън преброи присъстващите. Невероятно, бяха повече от публиката на пресконференцията по случай Нобеловата награда на Мария Майер. Но пък сега бяха имали ден-два предварително. Репортерът от Ю Пи Ай беше пуснал материала си — разпространен и от другите телеграфни агенции, а после се намеси университетът и организира това представление.
Гордън запрелиства бележките си с влажни пръсти. Всъщност, не бе искал всичко това. Изпитваше някакво усещане за нередност — науката, извадена на показ, науката, която се появява сред водещите новини, науката като стока. Инерцията беше невероятна. Накрая щеше да остане само статията в „Сайънс“, в която резултатите му трябваше да бъдат подложени на проверка, в която никакви пристрастия за или срещу него не биха могли да променят данните…
— Д-р Бърнстейн? Готови сме.
Гордън за последен път избърса чело.
— Добре, давайте. — Светна зелена лампичка.