Пейзажите на времето

— Да?

— Доктор Бърнстейн, съжалявам, че ви прекъсвам, но току-що чухме по радиото, че са стреляли по президента — припряно и задъхано каза тя. Студентите се раздвижиха. — Помислих си… че бихте искали да научите — неуверено довърши момичето.

Гордън остана неподвижен. Мислите му препускаха. После си спомни къде се намира и решително си наложи да се овладее.

— Много добре. Благодаря ви. — Той погледна към извърнатите лица на студентите. — Струва ми се, че като имаме предвид още колко материал ни остава да вземем този семестър… Докато не стане известно повече, би трябвало да продължим.

Единият от близнаците рязко попита:

— Къде е бил той?

— В Далас — тихо отвърна секретарката.

— Надявам се някой да хване Голдуотър — с внезапна страст каза близнакът.

— Тихо, тихо — меко настоя Гордън. — Не можем да направим нищо, нали? Предлагам да продължим.

С тези думи той се върна към уравнението и изкара по-голямата част от въвеждащите обяснения за насочения вектор, като не обръщаше внимание на шепота зад гърба си. Ритъмът на обяснението го увлече. Рязко посочваше с тебешира, който изтракваше и оставяше точки. Уравненията разгръщаха своята красота. Той предизвикваше електромагнитни вълни и ги надаряваше с инерция. Разказваше за въображаемите математически кутии, преливащи от светлина, чийто поток се поддържаше в точно равновесие от невидимата сила на частични диференциали.

Ново раздвижване в задната част на аудиторията. Няколко от студентите излизаха. Гордън остави тебешира.

— Предполагам, че не можете да се съсредоточите при тези обстоятелства — отстъпи той. — Ще продължим следващия път.

Единият от близнаците стана да си тръгва и каза на другия:

— Линдън Джонсън. Господи, тоя може да ни довърши.

Гордън се върна в кабинета си и остави бележките от лекцията си. Беше уморен, но предполагаше, че би трябвало да намери някой телевизор и да погледа. Последната седмица бе лудница от интервюта, предизвикателства от други физици и удивително внимание от страна на електронните медии. Всичко това го изтощи до крайност.

Той си спомни, че в студентския център до плажа имаше телевизор. Пътят дотам с шевролета му отне само няколко минути. По улиците като че ли нямаше много хора.

Студентите се бяха скупчили в три редици около телевизора. В момента, в които Гордън влезе и застана в дъното на стаята, Уолтър Кронкайт казваше:

— Повтарям, от болницата „Паркланд Мемориъл“ все още няма определено изявление за състоянието на президента. Един свещеник, току-що излязъл от операционната, бил чут да казва, че президентът умирал. Това обаче не е официално изявление. Свещеникът признал, че на президента е било дадено последно причастие.

Гордън попита студента до него:

— Какво се е случило?

— Някакъв тип го застрелял от склад за учебници, така казаха.

Кронкайт пое лист хартия, подаден му извън обсега на камерата.

— Губернатор Джон Конъли е подложен на лечение в операционната, съседна на тази на президента. Лекарите, които се грижат за него, казаха само, че състоянието му е сериозно. Междувременно, известно е, че вицепрезидент Джонсън е в болницата. Той очевидно чака в една малка стая по същия коридор, където е президентът. С помощта на даласката полиция, службата за сигурност е блокирала целия участък.

Гордън забеляза, че наблизо са се събрали неколцина от студентите от неговия курс. Сега стаята за забавления беше претъпкана. Тълпата пазеше пълна тишина, докато Кронкайт мълчеше, заслушан в малките слушалки, които притискаше до ухото си. През стъклените плъзгащи се врати, които водеха към дървената веранда, Гордън можеше да види вълните, разбиващи се в бяла пяна и заливащи плажа. Навън светът продължаваше с безкрайния си ритъм. В това малко помещение обаче, владееше трепкащият цветен екран.

Кронкайт погледна встрани от камерата, после пак се обърна напред.

— Даласката полиция току-що е съобщила името на човека, заподозрян в атентата. Казва се Лий Осуалд. Очевидно е служител в склада за учебници. Това е сградата, откъдето са дошли изстрелите — някои твърдят, че са били от пушка, но това още не е потвърдено. Даласката полиция не е дала никаква друга информация. Казаха ми обаче, че разполагаме с хора на местопрестъплението и че в момента се готвят да го заснемат.

В стаята за забавления започваше да става горещо. През стъклените врати струеше есенна слънчева светлина. Вълмата дим се стелеха на сини пластове, докато Кронкайт продължаваше да говори и да се повтаря в очакване на нови данни. Гордън започна да диша по-бързо, като че ли сгъстилият се въздух не можеше свободно да влиза в дробовете му. Светлината стана водниста. Тълпата около него усещаше това и се мърдаше неспокойно като човешка нива под полъха на странен вятър.