Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
— Шшт… Ето я там. Красива е. Не я ли виждаш?
Вивиан извърна много бавно глава, и успя да види как многоцветното сияние, което бе започнало да се отделя от близкия бъзов храст, доби форма и се превърна в стройна фигура, увенчана с бели бъзови цветове и облечена в бляскава синьочерна дреха, която се спускаше до земята на богати дипли.
— Поздравявам те, майко — прошепна момичето със сведена глава. Ръцете й се издигнаха в ритуалния поздрав.
— При нас е дошло момиче, в чиито жили тече старата кръв — нека я поздравим с „добре дошла“! — още докато ефирното създание говореше, въздухът се изпълни с безчет сияйни същества, блещукащи във всички цветове на дъгата. За миг те се извиха около главата на Вивиан и тя долови милувката на стотици безплътни пръсти. Сетне, с тих смях, наподобяващ далечен звън на стъклени камбанки, създанията изчезнаха.
— Сега разбирам — ти си от другия остров, от Авалон — кимна отец Фортунатус.
Вивиан кимна на свой ред.
— Наричат ме Вивиан.
— Казват, че Авалон е много свято място — каза той простичко. — Как стана тъй, че се озова тук?
Вивиан го загледа подозрително, но той отвърна на погледа й с толкова явно чистосърдечие, че тя се почувства обезоръжена. Изведнъж й стана ясно, че този човек никога не би използвал нещо, което му е казала, срещу нея или срещу майка й. Бе й задал въпроса с искрена загриженост.
— Бях ядосана. Майка ми е бременна — на нейната възраст! И на всичкото отгоре се опитва да се държи с мен, като че ли съм още дете! — Вивиан поклати глава; сега й бе трудно да разбере какво всъщност я бе подразнило толкова.
Отец Фортунатус отвори широко очи.
— Нямам никакво право да ти давам съвети, пък и не разбирам почти нищо от женски работи, но един нов живот би трябвало да е повод за радост — толкова повече, че идването му е равностойно на чудо. Тя сигурно ще има нужда от теб, за да й помагаш за бебето. Нима мисълта да държиш новородено дете в ръцете си не ти доставя радост?
Сега бе ред на Вивиан да се зачуди. В гнева си не бе отделила никаква мисъл на детето, което щеше да се роди. Горкото дребосъче — колко ли време щеше да има за него Повелителката на Свещения остров? Ана нямаше нужда от нея, но бебето щеше да има. Странен старец беше този отец Фортунатус — колко много й олекна след думите му!
Тя вдигна очи и се замисли как ли ще намери обратния път. Сребристата светлина, която струеше отвсякъде, без видим източник, бе започнала да розовее и въздухът се изпъстри с блуждаещи светлинки.
— Права си — време е да се върнеш в своя свят — каза свещеникът.
— А как да намеря пътя?
— Виждаш ли този камък? Той е толкова древен, че може да бъде видян и при параклиса на птиците на нашия остров. Когато стъпя на него, мога за малко да се озова в царството на феите. Има стотици такива места с голяма сила, където преградата между световете изтънява. Идвам тук всеки път след неделната литургия, за да славя Бог-творец, защото Той е всеобщ създател, а значи и на това място — а никога не съм виждал нещо по-красиво. Ако искаш, можеш да дойдеш и с мен, момичето ми. На острова на Брига живеят светите сестри — те ще те приютят…
„Ето възможността, за която копнеех“, каза си Вивиан. „Сега, ако искам, тога да отида в света на човеците и да заживея свой живот.“ После поклати глава.
— Искам да се върна у дома. Може би трябва да потърся друго такова място, където преградата между световете може да бъде премината.
— Добре тогава, но не забравяй този камък. Ако имаш нужда от мен и решиш да дойдеш, ще бъдеш винаги добре дошла.
Старецът се изправи и простря ръка, за да я благослови. Вивиан сведе глава и прие благословията, сякаш пред нея бе някой възрастен друид.
„Богиньо, посочи ми пътя“, каза си тя отчаяно, докато старецът потъваше в здрача. „Нямам ни най-малка представа накъде да тръгна.“
Тя стана и притвори очи. Опита се да извика в съзнанието си образа на остров Авалон — потънал в червеникавата светлина на последните слънчеви лъчи, озарили небето на запад и езерните води. Мислите й притихнаха, съзнанието й замря. Тогава, във възцарилата се в душата й тишина, зазвъняха като сребърен дъжд първите ноти на тиха мелодия. Звуците бяха неземно прелестни — и все пак имаше мигове, които мелодията потрепваше, затова Вивиан разбра, че не свирят елфи. До нея долитаха песента на бард и звуците на арфа — който и да бе, този човек свиреше и пееше с почти божествено съвършенство.
Небето в царството на феите никога не ставаше съвсем светло, но тук не се и смрачаваше докрай. Виолетовият здрач позволяваше на Вивиан да вижда накъде върви, и тя бавно тръгна натам, откъдето долиташе песента. Сега мелодията стана по-силна, и песента я зовеше, викаше я с такава тъга, че Вивиан едва не се разплака. Не само съвършената хармония я вълнуваше — в песента трептеше дълбоко, искрено чувство. Арфистът пееше за копнежа и за скръбта, и над хълмове и езерни води зовеше заблудения странник към родния дом…