Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
— Аз съм дошъл от утробата ти… — гласът му трепна, но той продължи — и съм длъжен да ти върна това, което Ти принадлежи… Обръщам се към Теб не за своя изгода, а за доброто на Британия…
Докато Вортимер говореше, светлината в кръга засия по-ярко.
— Аз съм Майка на всичко, което носи в себе си живот — отвърна Тя, — и всички са мои деца. Мислиш ли, че тази земя може да бъде навеки загубена поради деянията на простосмъртни, че някой може да те откъсне от Мен?
Вортимер преклони глава.
— Ти носиш смело и чисто сърце, и затова, дете мое, за кратко време желанието ти ще бъде изпълнено. Приемам да ми служиш, както съм те приемала и преди. Бил си Свещен крал и император, а сега идваш отново, за да спасиш Британия. Това, което е по силите на простосмъртен, ще бъде твое дело — но помни — не е дошло още времето за поражението на саксонците. Друго е името, което ще остане във вековете. Твоите подвизи и твоят живот само ще проправят неговия път… Това ще ти бъде ли достатъчно?
— Да, Повелителко. Да бъде твоята воля… — отвърна тихо Вортимер.
— Тогава успокой душата си. Ще ти бъда вярна, както си ми верен и ти, а когато Британия те повика, ти отново ще дойдеш…
Богинята протегна ръце и го взе в прегръдките си. Обгърна го неземно сияние, а когато то изчезна, принцът спеше върху каменния олтар със спокойния сън на малко дете.
19.
Наближаваше краят на лятото. Слънцето припичаше неумолимо в безоблачното небе. Тревата жълтееше и блестеше на лъчите му като златна. Друидите бяха изкопали малък водоем на брега на езерото — там се къпеха жриците. Когато времето беше горещо като днес и нямаше нужда от дрехи, жените разпростираха ризите, с които бяха плували, по тревата, за да съхнат, и докато чакаха, седяха и бърбореха на пейките в сянката на един клонест дъб.
Косата на Вивиан бе пораснала малко след тазгодишното стригане, но бе все още достатъчно къса, за да няма нужда от сушене. Достатъчно бе да тръсне няколко пъти глава, за да отърси водата. Вече бе свикнала косата й да е къса и в ден като днешния това бе дори приятно. Тя просна туниката си на тревата и легна върху нея, оставяйки слънчевите лъчи да изравнят по цвят загорелите й ръце и крака с останалите части на тялото. Майка й седеше наблизо на един дънер. Тялото й бе на сянка, държеше само главата си на слънце, за да може дългата, тежка коса да съхне, докато Юлия я разресваше.
Повелителката обикновено носеше косата си свита на кок, но когато я разпуснеше, тя стигаше до средата на бедрата й. Докато гребенът минаваше през тъмните кичури, по тях играеха червеникави отблясъци, сякаш косата й се къпеше в пламъци. През полуспуснатите си клепачи Вивиан наблюдаваше как Ана се протяга доволно като котка. Бе привикнала да възприема майка си като дребна и грозновата, кокалеста и постоянно смръщена, освен, разбира се, когато я озаряваше красотата на Богинята. Но сега Ана не бе никак грозна.
Така, както бе седнала, Повелителката приличаше на миниатюрна статуетка на Богинята — тялото й бе като изваяно от слонова кост, по корема й минаваха сребристи ивици, останали след бременностите, а гърдите й бяха все още високи и стегнати. Изглеждаше щастлива. Измъчвана от любопитство, Вивиан остави зрението си да се разфокусира, както я бяха учили, и веднага видя аурата, която обвиваше тялото на майка й като розово сияние. Сиянието бе най-ярко над корема й. Нищо чудно, че напоследък Ана цялата грееше, дори погледната с просто око.
Внезапно, възмутително подозрение накара кожата на Вивиан да настръхне, сякаш бе повял хладен вятър. Тя стана и, влачейки туниката след себе си, отиде и седна до майка си.
— Косата ти е чудесна — поде тя с равен тон. Ана отвори очи, но продължи да се усмихва. Да, у нея определено имаше някаква промяна. — Но пък си имала и достатъчно време да я оставиш толкова дълга. Станала си жрица, когато си била на петнадесет, нали? А си родила първото си дете още на следващата година — продължи Вивиан замислено. — Аз наближавам деветнадесетте. Не мислиш ли, че е редно да бъда посветена за жрица, та да мога и аз най-сетне да си пусна дълга коса?
— Не. — Ана продължаваше да седи в същата поза, но тялото й издаваше напрежение.
— Защо не? Аз съм най-възрастната в Дома на девиците. Да не би да ми е писано да вляза в историята на Авалон като най-старата девственица?
Ана се изправи. Гневът й се надигаше, но още не бе успял да пречупи доскорошното й добро настроение.
— Аз съм Повелителка на Авалон и единствено аз мога да реша дали си готова да бъдеш жрица!