Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Когато наближи, първоначално Усети съпротивлението на ВЪЗдуха, а сетне й се стори, че върви срещу течение — като във вода. Помисли си объркано, че долавя някакво трептене — всъщност, ако не й бръмчаха ушите, долавяше нещо като тихо тананикане. Звукът бе едва доловим, но бързо се усилваше, докато накрая погълна всички останали звуци. Вивиан продължаваше да напредва, но имаше чувството, че костите й започват да се разтапят.
Сега вече започваше да я обзема страх. Погледна назад, но всички друиди бяха вперили в нея погледи, пълни с очакване, и волята им я принуждаваше да продължи. Каза си, че внезапно обзелият я ужас е напълно неоснователен, но това не й помогна много.
Ами ако Талиезин и майка й се бяха наговорили да се отърват от нея? Знаеше отпреди и сега вече бе убедена, че ако докоснеше Граала, докато все още изпитваше страх, това би било равносилно на смърт. Каза си, че не е длъжна да го прави. Можеше да се обърне и да излезе от пещерата и да продължи да живее, макар и посрамена. Но ако трябваше да сравни смъртта с досегашния си начин на живот, нямаше какво да загуби, ако тръгнеше насреща й.
Отново отправи поглед към Граала — този път в него се съдържаше безкрайността — едно море, обсипано със звезди. От мрака се разнесе глас — толкова тих, че Вивиан по-скоро го чувстваше, отколкото да го чува.
„Аз поглъщам всичко, що е отминало; от мен се ражда всичко, което ще дойде. Прегърни ме, и моите тъмни води ще отнесат и теб — защото аз съм жертвената чаша. Но аз съм и източникът на Рождението, и ти можеш да излезеш преродена от моите дълбини. Ще дойдеш ли при мен, дъще, за да приемеш силата ми и да станеш неин проводник в света на смъртните?“
Сълзи се търкулнаха по бузите на Вивиан — това не бе гласът на Ана; говореше истинската майка, за която тя винаги бе мечтала. И Вивиан стъпи на прага между мрака и светлината, и вдигна в ръце Граала.
В мрачната пещера започна да пулсира пламтяща светлина. Един от друидите извика и побягна навън; друг припадна. Но лицата на останалите светеха от удивление и възторг — когато Девицата, която сега бе нещо много повече и по-различно от момичето Вивиан, вдигна в ръцете си Свещения потир, сърцата им се изпълниха с ликуване.
Тя мина покрай тях и се заизкачва по стълбите със свещения съд в ръце. С отмерена стъпка Девицата вървеше по пътеката към Свещения извор. Когато стигна там, където водата бликаше постоянно от неведомите земни дълбини, тя коленичи и напълни чашата. Тогава малката ниша в стената на кладенеца засвети на свой ред — нишата, в която се съхраняваше стъкленицата със Светата кръв, поверена на жриците още от отец Йосиф Ариматейски. Кристално чиста извираше водата на Свещения извор, но каменното корито, в което течеше, бе оцветено в кървавочервено. Вивиан издигна Граала, пълен до ръба, и той засвети с розова светлина.
Това сияние приличаше на зазоряване в полунощ. То я осветяваше, докато тя продължи пътя си към езерния бряг. Там отново издигна високо Граала и изля съдържанието му в сребристите води на езерото. С промененото си зрение Вивиан видя как водата от Свещения извор се лее като течно сребро и постепенно се разпространява в езерото, докато цялата му повърхност засвети с опалов блясък. Тя знаеше, че всичко, до което се докосне тази вода, ще приеме част от светия благослов — не само на Авалон, но и във всички светове извън него.
След церемониалното изнасяне на Граала в душата на Вивиан се възцари пълен покой. Но във външния свят саксонците продължаваха да безчинстват.
Една вечер, няколко седмици по-късно, когато дните бяха започнали да се скъсяват и вече се чувстваше близостта на Самхаин, едно от момичетата дотича от езерото, за да съобщи, че към брега наближавала лодка. Карал я Херон, един от жителите на наколното село. Той бе един от малкото, които знаеха заклинанието за вдигане на мъглите. Обаче пътникът, ако се съди по дрехата му, бил монах от Инис Уитрин. Още преди Великата жрица да успее да произнесе и дума, всички бяха хукнали към брега, за да видят необичайния посетител.
Лодката опря тинестия бряг. Лодкарят остави монаха, чиито очи бяха превързани, да седи вътре, и прегази през плитчините до брега.
— Отец Фортунатус! — извика Вивиан и затича напред. Ана й хвърли учуден поглед, но нямаше време да задава въпроси.
— Херон, защо си довел тук този странник без мое разрешение?
Гласът на Великата жрица прозвуча като изплющяване на камшик. Лодкарят падна на колене като покосен. Приведе се напред, докато челото му докосна калната земя, а свещеникът започна да върти глава, като че ли можеше да види нещо с ушите си. Ръцете му не бяха вързани, но Вивиан забеляза, че той не прави и най-малък опит да свали превръзката от очите си.