Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
В Дома на девиците момичетата се бяха скупчили една до друга под завивките си — беше ранна пролет, все още много студена.
— Ама ти видя ли го? — шушукаше малката Мандуа, която бе дошла на Авалон миналото лято. — Красив ли е?
Макар и още малко, момичето бе доста зряло за възрастта си. Вивиан не вярваше, че ще изкара тук времето, необходимо за пълно обучение на една жрица. Но пък нали и тя самата още учеше — и макар да не бе най-висока на ръст, определено бе най-възрастната в Дома на девиците. От момичетата, които бяха тук, когато Вивиан пристигна на Авалон, беше останала само приятелката й Роуан.
— Всички принцове са красиви, също както и всички принцеси — разсмя се Роуан. — Това е част от задълженията им.
— А той не е ли бил преди женен за сестра ти? — попита Клаудия — тя произхождаше от заможно семейство на бегълци от Кантиум, но отдавна бе свикнала да изтъква това.
Вивиан поклати глава.
— Сестра ми Идрис бе съпруга на Категирн, най-големият син на Вортигерн. Този е най-младият, Вортимер. — Бе успяла да му хвърли един поглед, когато пристигна — принцът бе слаб и тъмнокос като нея самата, но по-висок. Първоначално й се стори прекалено млад, за да носи оръжие, но после срещна очите му — бяха очи на мъж, не на малко момче.
Дървената врата, която поставяха на входа през зимата, се плъзна встрани. Всички се обърнаха.
— Вивиан! — гласът бе на една от възрастните жрици. — Майка ти те вика. Каза да облечеш церемониалните одежди.
Вивиан стана. Какво ли можеше да означава това? Пет чифта широко ококорени очи я следяха, докато подреждаше диплите на наметката на раменете си, но никой не посмя да пророни дума. Дали, мислеше си Вивиан, когато се върнеше отново тук, щеше да е все още девица? Беше чувала, че понякога, за да подейства магията, са необходими и такива жертвоприношения. Мисълта я накара да потрепери, но си каза, че ако това се случи, поне щяха да бъдат принудени после да я посветят за жрица.
Повелителката чакаше с останалите в Голямата зала, облечена в алените тържествени одежди на Великата майка. Старата Елен, потънала в черни воали, бе Старицата смърт. Нектан също бе облечен от глава до пети в черно, а Талиезин бе великолепен — целият в кървавочервено. Вивиан бе облечена в бели одежди, но нямаше мъж, който да е облечен в бяло — „Сигурно ще е принцът, когото чакаме“, каза си тя. Започваше да разбира.
Майка й се обърна към вратата, макар че Вивиан не бе чула нищо, и й каза да спусне воала си. Влезе принц Вортимер, потръпващ от студ в тънката си бяла туника, която сигурно бяха заели от някой млад друид. Очите му се спряха на Повелителката на Авалон и той се поклони дълбоко.
„Страх те е, нали? Така и трябва“, каза си Вивиан, усмихвайки се под воала си, докато Повелителката, без да пророни дума, ги поведе навън. Но когато тръгнаха нагоре по пътеката към Тор, Вивиан установи, че и тя е не по-малко уплашена.
Тази нощ луната бе все още девица. Блестящият й лък вече клонеше на запад. Наближаваше полунощ. „Девица — като мен“, потръпна Вивиан, вперила поглед в небето. Факлите от двете страни на олтара не топлеха — светлината им примигваше и мъждукаше. Момичето си пое дъх и се опита да не обръща внимание на мразовития въздух, както я бяха учили.
— Вортимер, сине на Вортигерн — разнесе се гласът на Повелителката — тя говореше тихо, както винаги, но гласът й отекна в целия каменен кръг. — Защо си дошъл при нас?
Двамата жреци, които съпровождаха принца, пристъпиха напред и го накараха да се изправи срещу Повелителката — от другата страна на каменния олтар. Вивиан видя как се разшириха очите му — сега принцът не виждаше дребната, тъмнокоса жена, която бе нейна майка, а високата, величествена Върховна жрица на Авалон.
Вортимер преглътна, но когато проговори, гласът му не трепваше:
— Дойдох да се помоля за Британия. Вълци разкъсват тялото й, а свещениците на християните не могат да ни помогнат. Единственото нещо, което ни казват, е че страдаме за греховете си. Но аз не вярвам, че има грях у малките деца, изгорели живи в домовете си, или в кърмачетата, на които саксонците разбиват главите в камъните. Виждал съм всичко това, Повелителко, и горя от желание да отмъстя на враговете ни. Искам да призова старите богове, древните защитници на тази земя, за да ми помогнат да отмъстя!
— Добре говориш, но нашите дарове си имат цена — отвърна Върховната жрица. — Ние служим на Великата богиня, която е безименна и все пак носи много имена, която няма форма и все пак е многолика. Ако си дошъл да посветиш живота си, за да й служиш, Тя може да се вслуша в молбата ти.