Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
Вивиан се оставяше да бъде водена от кристалните звуци на арфата и вървеше, вървеше напред, докато най-сетне забеляза, че върви в здрача през една поляна, над която тъкмо се спускаше вечерната омара. В далечината пред нея се издигаше познатият силует на Тор. А много по-наблизо, в подножието на хълма, се очертаваше познатата фигура на Талиезин, който седеше на един камък и свиреше на арфата си.
Понякога, когато свиреше Талиезин, призованите от арфата му картини ставаха толкова живи, че сам той бе убеден — ако посегне с ръка, и ще ги докосне. Затова, когато видя слабичката фигура на момичето, което крачеше към него, обгърнато с вълшебството на феите, то му се видя като неземно създание — истинска фея, дошла от отвъдното — с високо изправена глава, тя пристъпваше така леко, сякаш не докосваше земята. И все пак — ако бе видение, видението принадлежеше не на онзи, другия свят, а на Авалон — защото се движеше с плавната стъпка на жриците.
Талиезин гледаше зашеметен и само пръстите му продължаваха да се движат по струните. Той я познаваше, но тя не бе вече същата — сърцето му бе викало обичното му малко момиче, а към него идваше зряла жена — и то прекрасна.
Тогава тя го повика по име, и гласът й развали магията. Талиезин едва бе успял да остави арфата на земята до себе си, и Вивиан вече хлипаше в прегръдките му.
— Вивиан, милото ми момиче… — той я потупа нежно по рамото, съзнавайки напълно, че не държи в прегръдките си дете. — Толкова се тревожех за тебе.
Тя се отдръпна и го изгледа.
— Бил си ужасен — почувствах го дори в песента ти. А майка ми — тя също ли е толкова тревожна? Нищо чудно вече да претърсват тресавището за трупа ми.
Талиезин се позамисли. Повелителката не бе казала кой знае какво, но той бе разпознал болезнения страх в очите й.
— Да, беше много уплашена. Кажи ми, защо избяга?
— Бях ядосана — отвърна Вивиан. — Не се страхувай, няма да се повтори. Дори… дори когато се роди бебето. Ти — ти знаеше ли?
„Тя заслужава да й кажа истината“, каза си Талиезин и кимна.
— Случи се по Белтейн. — Видя по очите й, че започва да разбира, и се учуди защо е толкова притеснен.
— Значи този път — каза тя с внезапно изтънял глас, — си спомняш какво се е случило. Сега вече не само тя, но и ти няма да имаш нужда от мен.
— Не е така, Вивиан! — Талиезин искаше да й каже, че винаги ще се чувства неин баща, особено сега, когато майка й носеше неговото дете в утробата си, но тъкмо сега тя дотолкова приличаше на Ана, каквато е била като младо момиче, че всъщност чувствата, които изпитваше, не бяха съвсем бащински. Той млъкна объркан, без да знае как да продължи.
— Тя не иска да ме посвети за жрица! Какво да правя?
Талиезин беше друид, и колкото и объркан да бе като мъж, свещеникът у него не можеше да не отговори на този вопъл.
— Има нещо, което само ти можеш да сториш — точно защото си девица — поде той. — Нещо, от което се нуждаем. Знаеш, че четирите светини на тази земя се съхраняват от друидите. Мечът и копието могат да бъдат пазени от посветените жреци, блюдото — от жена, но Свещеният потир може да къде опазен само от девица. Би ли приела такава задача?
— Ще позволи ли майка ми?
Той видя как натъженото й лице блесна от възторжено страхопочитание.
— Струва ми се, че волята на Богинята е ти да бъдеш Пазителка на свещения потир, Вивиан — а на това не може да се противопостави дори Повелителката на Авалон.
Лицето на момичето грейна в усмивка, но сърцето на Талиезин бе все така натежало от скръб, и в душата му звучаха думи, които сякаш продължаваха недопятата песен…