Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
— Кажи ми, какво още не съм научила? Коя от задачите си не съм изпълнила? — възкликна Вивиан.
— Не можа да се научиш на покорство! — тъмните очи на майка й блеснаха гневно, и момичето почувства силата й като връхлетял горещ вихър.
— Така ли? — Вивиан реши, че е принудена да прибегне към единственото си оръжие. — Или може би просто изчакваш дали няма да стане така, че вече да не ти бъда нужна? Сигурно възлагаш надеждите си на детето, което носиш?
Видя как лицето на майка й пламна и разбра, че подозренията й са оправдани. Предположи, че майка й е забременяла по Белтейн. Кой ли беше бащата? Който и да бе, надали знаеше.
— Би трябвало да се засрамиш! На тези години е редно аз да те направя баба, а не ти да раждаш!
Искаше да го каже с гняв, но сама чу, че думите й звучат като оплакване и лицето й пламна. Ана започна да се смее, а Вивиан се обърна, грабна туниката си и хукна. Смехът на майка й я преследваше по петите като проклятие.
Вивиан бе прекарала лятото под открито небе, а и по начало бе жилава и издръжлива. Беше й все едно накъде тича, но все пак краката й подбираха сигурния път по брега на езерото — колкото е възможно по-надалеч от Тор. Горещото лято бе пресушило почти напълно блатистите земи и скоро Вивиан установи, че се е отдалечила от Авалон повече от всеки друг път. Въпреки това продължи да тича без посока.
Когато спря, го направи не от изтощение, а по принуда. Внезапно пред нея започна да се издига стена от мъгла — толкова плътна, че поглъщаше дневната светлина. Сърцето на Вивиан биеше така, като че ли се бе качило в гърлото й. Опита да се убеди, че това е обикновена омара, която се надига от тинестите земи в края на деня. Само че омарата се надигаше едва когато паднеше нощният хлад, а когато преди малко видя за последен път слънцето, следобедът не бе почнал да преваля. Сега слънцето вече не се виждаше. Светлината бе особена, сребриста, и нямаше нищо, по което би могла да се ориентира за посоките.
Вивиан се огледа. Беше чувала, че Авалон се намира на половин път между света на човеците и владенията на феите. Тези, които знаеха заклинанието, минаваха през мъглите и се озоваваха на брега в света на простосмъртните. Но от време на време се случваше нещо да се обърка и тогава човек се озоваваше в онзи, отвъдния свят.
„Би било по-разумно от страна на майка ми — мислеше Вивиан — да ме бе пратила в света на човеците, за да опитам да се върна оттам.“ Студената пот правеше кожата й лепкава.
Мъглата започваше да се вдига; Вивиан направи крачка напред и отново спря като закована. Хълмът, който се издигаше пред нея, бе покрит със сочна зелена трева и обсипан с невероятно красиви цветя, напълно непознати за нея. Мястото беше прекрасно, но тя не бе го виждала никога в живота си.
Отвъд хълма някой пееше. Вивиан се понамръщи раздразнено, защото гласът, макар и приятен, не пееше вярно песента. Тя започна внимателно да си проправя път през храсталака, стигна до върха на хълма и погледна от другата страна.
Сред цветята седеше някакъв старец и пееше. Косата му бе подстригана като на друидите, но дрехата му бе проста и окъсана, от тъмна вълна. На гърдите му висеше дървен кръст. От удивление Вивиан навярно бе възкликнала, защото старецът вдигна глава, видя я и се усмихна.
— Бъди благословена, хубавице — каза той тихо, сякаш се боеше, че тя ще изчезне.
— Какво правиш тук? — попита Вивиан и заслиза надолу към него.
— И аз бих могъл да ти задам същия въпрос — каза той, оглеждайки изподрасканите й крака и потното й чело. — Отдалеч изглеждаш тъй, сякаш си от народа на феите, но сега виждам, че си смъртна.
— Нима ти можеш да ги виждаш? — извика Вивиан.
— Имам тази дарба, макар че братята ми по вяра все ме предупреждават, че това е измама и демонско лукавство. Никога няма да повярвам, че нещо толкова прекрасно може да носи в себе си зло.
— Ти си доста странен монах, ако съдя по това, което съм чувала за тях — отбеляза Вивиан и седна до него.
— Опасявам се, че е тъй. Но все си мисля, че нашият свети Пелагиус трябва да е бил прав, когато е проповядвал, че е достатъчно да живееш добродетелно и в мир със света и себе си, за да спечелиш царството небесно. Самият епископ Агрикола ме подстрига за монах и ми даде името Фортунатус. Агрикола бе убеден, че твърденията на свети Августин, според които всички сме родени грешници и можем да се надяваме само на милостта Божия, за да бъдем спасени, са чиста ерес. Само че в Рим са на друго мнение и ни преследват. Прибраха ме братята от Инис Уитрин и ми повериха да пазя Параклиса на птиците.
Монахът се усмихна; сетне впери поглед нанякъде, посочи с ръка над рамото на Вивиан и прошепна: