Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
За миг му се стори, че съзира високо над себе си две оранжеви светлинки. Приличаха на проблясващи в мрака очи.
Тежките стъпки се отдалечиха. Едва когато звукът от тях започна да заглъхва, се дочу колебливото провикване на пискун; отговори му друг, после се присъедини и трети. Намеси се четвърти, пети, шести — пискливите им гласове се сляха в хор, който отново, огласи нощта. Стъпките на съществото, което се движеше бавно, но уверено (всъщност най-ужасяващ бе фактът, че то сякаш знаеше точно къде отива), се отдалечиха в северна посока. Звукът постепенно замираше, докато накрая напълно изчезна.
Едва тогава Луис се осмели да продължи пътя си. Изпитваше ужасна болка в раменете и в гърба си. Целият бе облян в пот, струваше му се, че от глава до пети е облечен в плътно прилепнала мокра дреха. Първите за сезона комари, току-що излюпени и гладни, жадно се нахвърлиха върху него и си устроиха среднощно пиршество.
Боже мой, беше Уендиго — съществото, което обитава северните провинции и което с едно докосване те превръща в канибал. Да, наистина беше Уендиго, което премина на няколко метра от мен.
Луис си каза, че трябва да забрави бабините деветини, че трябва да послуша съвета на Джъд и да не се замисля какво ще види или ще чуе, когато прекрачи границата на гробището за домашни любимци. Да, това бяха гмурци, блатни огънчета или футболистите от нюйоркския „Янки“, излезли на нощна тренировка в гората. Да бъдат каквото си искат, само не същества, които подскачат, пълзят и се гърчат в ничието пространство, разделящо реалния свят от отвъдния. Да има Бог, да има слънчеви неделни утрини, да има усмихнати пастори, облечени в безупречно бели одежди… да има всичко, с изключение на отвратителните, ужасяващи създания, пълзящи сред тъмната страна на вселената.
Притиснал сина си, Луис продължи да върви и след известно време отново усети солидна почва под краката си. След секунда се натъкна на повалено дърво; сред разсейващата се мъгла, короната му наподобяваше зеленикава четка от перушина, изпусната от икономка с великански размери.
Дървото беше пречупено на две, земята бе обсипана с трески, а на мястото, където беше прекършено, от стъблото все още сълзеше смола, която се стори топла на Луис, когато я докосна, преди да се прехвърли от другата страна. Озова се в огромна вдлъбнатина, от която се измъкна с големи усилия. Въпреки че видя отъпканата хвойна и ниските лаврови храстчета, Луис отказваше да повярва, че това е отпечатък от крак. Навярно можеше да я разгледа по-добре отдалече, но нямаше никакво желание. Продължи да върви, сърцето му биеше лудо, устата му бе гореща и пресъхнала, а тялото — ледено.
Скоро шляпането на калта под краката му се смени с тихото шумолене на борови иглички, сетне той стъпи върху каменистата почва — почти беше стигнал целта си.
Пътеката ставаше все по-стръмна. Луис извика от болка, когато удари пищяла си в някакъв камък и внезапно осъзна, че това не е обикновена скала. Протегна несръчно ръка (усети страхотна болка в скования си лакът) и я опипа.
„Внимавай тук има стъпала. Издялани са в скалата. Просто ме следвай. Озовем ли се на върха, смятай, че сме стигнали.“
Когато сложи крака си на първото стъпало, отново го обзе еуфория, която за втори път прогони умората… или поне му помогна да я забрави. Наум броеше стъпалата, докато се изкачваше сред студения въздух и навлизаше сред непрестанно течащата река на бурния вятър, който развяваше дрехите му и караше брезента, в който бе увито тялото на Гейдж да плющи като корабно платно.
Луис отметна глава назад и отново се загледа в небето, обсипано с безброй звезди. Не успя да различи нито едно познато съзвездие и смутен извърна очи. Стената, която се издигаше встрани от него, не беше гладка, а набраздена, пореста и ронлива и приемаше различни причудливи форми — пред очите на Луис изникваше ту лодка, ту язовец или намръщено мъжко лице с притворени клепачи. Единствено стъпалата, издялани в скалата бяха съвършено гладки.
Когато се озова на върха, той спря за миг с приведена глава, като леко се олюляваше и дишаше на пресекулки. Струваше му се, че белите му дробове са прободени на хиляди места, а в единия му хълбок сякаш бе забита треска.
Вятърът се въртеше като дервиш в косата му и ревеше в ушите му като дракон.
Светлината му се стори по-ярка, отколкото миналия път. Може би небето е било облачно или не бе обърнал достатъчно внимание? Всъщност едва ли имаше значение: важното бе, че сега виждаше съвсем ясно — внезапно го побиха тръпки.