Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Питаше се дали тази нощ някога ще свърши.
55
Луис бе преоткрил съня си; обзелото го чувство за нереалност беше толкова силно, че от време на време хвърляше поглед към товара си, за да се увери, че носи увитото в брезент тяло на сина си, а не зелената найлонова торба с котарака. На другата сутрин, след като двамата с Джъд бяха погребали Чърч, се бе събудил, без да се сеща какво са правили, но сега си припомни всичко. Изненадано установи, че отново изпитва същите ярки усещания, че изострените му до крайна степен сетива сякаш съществуват извън него, предпазливо надникват в дълбоката гора и му предават информация по телепатичен път.
Луис следваше извивките на пътеката и отново виждаше местата, където се разширяваше почти колкото шосето, стесняваше се така, че той трябваше да върви с рамото напред, за да не закачи краищата на пакета в гъсталаците или се виеше под огромни и величествени борове. Лъхнато свежото ухание на смола, дочу тихото шумолене на боровите иглички под краката си — странен звук, който по-скоро се усеща, отколкото се чува.
Най-сетне пътеката започна да се спуска надолу. След няколко минути кракът на Луис попадна в плитка локва и затъна в нещо лепкаво на дъното й — в подвижните пясъци, ако твърденията на Джъд бяха верни. Огледа се и видя застоялата вода, сред която растяха тръстики и ниски, грозни храсталаци с необикновено широки листа, характерни за тропическите растения. Отново му се стори, че тук е някак си по-светло, сякаш въздухът е наелектризиран.
„Следващата отсечка трябва да се премине както преградата от мъртви дървета. Трябва да вървиш спокойно и уверено. Върви след мен и не поглеждай надолу.“
„Добре, добре… Между другото, виждал ли си подобни растения някъде другаде в Мейн — или където и да те в Америка. За Бога, що за чудовища са това?“
„Няма значение, Луис. Продължавай да вървиш, това е всичко.“
Луис продължи пътя си. Гледаше в земята, покрита с влажна блатна растителност, докато забеляза първата туфа, сетне запрескача от една затревена издатина на друга, вперил поглед пред себе си. „Вярата означава да приемеш гравитацията като постулат“ — помисли си той. Цитатът не принадлежеше на негов преподавател по теология от колеж или на професор по философия от университета, а бе небрежно подхвърлен в края на часа от гимназиалния учител по физика на Луис … и кой знае защо завинаги се беше врязал в паметта му.
Приемайки като постулат способността на гробището на микмаките да възкресяват мъртъвците, той навлезе в тресавището на Малкия Бог, притиснал тялото на сина си. В сравнение с миналата есен, сега тук бе много по-шумно. От тръстиките се обаждаха пискуни и гласовете им се сливаха в странен хор, който дразнеше слуха на Луис и му се струваше някак враждебен. От време на време дочуваше гърленото квакане на жаби. Когато направи двайсетина крачки навътре в тресавището, някакво странно същество профуча на косъм от главата му — навярно бе прилеп.
Гъстата мъгла, стелеща се над земята, започна да го обгръща. Първо изчезнаха обувките му, сетне — глезените му, накрая цялото му тяло се обви от блестяща бяла капсула. Стори му се, че наоколо стана по-светло, че сиянието пулсира като загадъчно сърце. Никога досега не бе усещал толкова силно присъствието на природата — тази смесица от странни форми, образуващи жив организъм… може би дори надарен с разум. В блатото кипеше живот, но усещането не идеше само от многогласния хор на пискуните. Луис едва ли би могъл да определи с точност онова, което създаваше впечатлението за оживление. Знаеше единствено, че заобикалящото го тресавище е могъщо и че вибрира от скритата в него сила. Застанал в центъра му, Луис се почувства нищожен и смъртен.
В този миг отново дочу звукът, познат му от предишното идване тук: висок, гърлен смях, който постепенно се превърна в ридание. За миг настъпи тишина, сетне смехът отново се разнесе и прерасна в маниакален писък, от който кръвта на Луис се смрази. Мъглата плавно се стелеше около него. Постепенно писъкът заглъхна и сега се чувстваше само воят на вятъра, но полъхът му не достигаше до Луис — вероятно тресавището се намираше в дълбока падина. Ако вятърът проникне тук, мъглата моментално ще се разсее, но Луис не беше сигурен дали наистина иска да види гледката, която ще се разкрие пред очите му.
„Навярно ще чуеш и звуци, наподобяващи човешки гласове, но знай, че са само гмурците от брега на Проспект. Странно, но оттук се чува много надалеч.“
— Гмурци — прегракнало произнесе той и едва позна собствения си глас, който прозвуча призрачно сред мъглата.