Гробище за домашни любимци
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #17
- Язык: болгарский
- Переводчик: Весела Прошкова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Гробище за домашни любимци». Краткое содержание книги:
Реди пасианси дълго след полунощ.
Тъкмо когато за пореден път обръщаше картите върху масата, чу как се отвори задната врата.
„Каквото посееш, това ще пожънеш и то си е вечно твое“ — помисли си Луис Крийд.
Чу бавни стъпки, които се приближаваха, но не се обърна, а продължи да се взира в картите. Видя дама пика и я закри с дланта си.
Стъпките спряха зад него.
Настъпи тишина.
Ледена ръка докосна рамото му. Гласът на Рейчъл беше дрезгав, като че ли гърлото й беше пълно с пръст.
— Скъпи — промълви тя.
Нищо не заплашва семейството на Луис Крийд в новия дом в Мейн. Дом, зад който се вие пътека, водеща към малкото гробище за домашни любимци.
Тъжно място може би… но безопасно. Няма да обсеби сънищата ви, да се събудите с писък, облени с пот, обзети от ужас и зловещи предчувствия…
Поколеба се за миг, сетне продължи пътя си. Тресавището като че моменталното наказа заради кратката пауза — когато се прехвърляше на следващата туфа, кракът му се подхлъзна и той за малко щеше да загуби обувката си. В последния момент успа да я измъкне от лепкавата тиня под застоялата вода.
Гласът — ако изобщо беше глас — отново се разнесе — този път от ляво. След няколко секунди прозвуча зад гърба на Луис, точно зад гърба му — стори му се че ако се обърне, ще забележи на сантиметри от себе си покрито с кръв същество, с оголени в ужасяваща гримаса зъби и блещукащи очи. Но този път той не забави крачка. Продължи да гази през локвите от застояла вода, упорито вперил поглед пред себе си.
Изведнъж заобикалящата го мъгла изгуби сиянието си и той видя пред себе си ухилено лице, което сякаш плуваше във въздуха, а от устата му се изтръгваха нечленоразделни звуци. Хлътналите в орбитите му очи бяха дръпнати, като на лицата в класическата китайска живопис, и блещукаха зловещо. Устните му бяха разтегнати в ужасяваща мъртвешка гримаса; долната бе провиснала и разкриваше остатъци от почернели зъби, изтъркани чак до венеца. Луис бе поразен най-вече от формата на ушите му, които всъщност не бяха уши, а рога — не заострени, като на дявол, а завити, като на овен.
Зловещата глава, която плуваше във въздуха, бърбореше неразбираемо и се смееше. Устата й безспирно се движеше, но въпреки това долната устна оставаше провиснала и Луис съгледа черните пулсиращи вени. Ноздрите се разшириха, сякаш, за да поемат въздух и от тях изригнаха кълба белезникава пара. Когато Луис се приближи, езикът на плуващата във въздуха глава провисна навън — беше мръсножълт, дълъг и заострен, покрит с белещи се циреи. Пред очите на Луис един от циреите, който още не се бе отделил от кожата, се отвори като люк и от него изпълзя тлъст червей. Езикът бе провиснал надолу, където би трябвало да се намира адамовата му ябълка, съществото заподскача във въздуха — то се смееше.
Луис притисна тялото на Гейдж към гърдите си, сякаш да го защити и продължи пътя си — треперещите му крака се подхлъзваха при всяка крачка.
„Може би ще забележиш пламъчета, които моряците наричат «светлините на Свети Елм». Понякога те добиват странни форми, но не им обръщай внимание — просто гледай встрани…“
Гласът на Джъд прозвуча в ушите му и сякаш го окуражи. Отново тръгна напред, отначало залиташе, сетне овладя движенията си и закрачи ритмично. Упорито се взираше пред себе си, но все пак забеляза, че лицето (ако наистина беше лице, не зрителна измама — кълбо от изпарения, на което въображението му бе придало човешки образ), неизменно оставаше на едно и също разстояние от него. След известно време то сякаш се изпари и изчезна сред стелещата се мъгла.
„Това не беше блатно огънче!“
Очевидно не беше. Тресавището бе убежище на духове, дори бе пренаселено с тях. Ако човек внимателно се огледаше наоколо, положително щеше да съзре нещо, което да го накара моментално да полудее. Луис стисна зъби и реши да не мисли за това. Не бива да затормозява ума си с кошмарни видения, не бива да…
Нещо се приближи към него.
Той замръзна на мястото си и наостри уши, вслушвайки се в странния звук, който неумолимо се приближаваше. Зяпна от учудване и изненадано установи, че не може да затвори устата си; всички мускули на долната му челюст се бяха сковали.
През целия си живот не бе чувал подобен звук — стори му се, че някакво колосално същество се движи между дърветата. Някъде съвсем наблизо прозвуча пращенето на счупени клони и шумоленето на храсталаците, премазани под гигантски стъпала. Просмуканата с вода почва завибрира под краката на Луис. Той внезапно осъзна, че от гърдите му се изтръгват стенания
(О, Господи, какво е това? Какво идва към мен през мъглата?)
и че отново притиска към себе си тялото на Гейдж. Изведнъж забеляза, че жабите и пискуните са замлъкнали и че влажният въздух е изпълнен със странната и отвратителна воня на развалено свинско.
Каквото и да бе онова, което се приближаваше към него, положително беше с гигантски размери.
Луис бавно вдигна глава и ужасено се втренчи в небето, като човек, който наблюдава излитаща ракета. Тежките стъпки на загадъчното същество се приближиха към него и той дочу ужасен трясък, когато някакво прекършено дърво — не клон, а цяло дърво — се стовари близо до него.
Луис съгледа нещо.
За миг мъглата изгуби сиянието си и се превърна в тъмносива маса и сред нея се извиси някаква безформена фигура, висока колкото пететажна сграда. Не беше сянка или безтелесен призрак — Луис усети как съществото пори въздуха с огромното си тяло, дочу тежките стъпки на мастодонтските му крака, които затъваха в просмуканата с вода почва на тресавището.