Горещата конспирация
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Горещата конспирация». Краткое содержание книги:
— Целта е да ти се осигури закрила, лейтенант.
— Това е нещо съвсем друго. Смахнатият сър Джефри все ми повтаря колко скоро ме чака повишение. Казах му да не се бърка; той си няма представа колко трудно се погаждат нашите адмирали с техните.
— Джеф може да направи нещо за теб, Лутър.
— В такъв случай оттеглям си думите и ще му се извиня. От година-две си имам приятелка, лекар е в Пенсакола. Можем да се съберем, мисля си, но тя е доста по-напред от мен в нашивките. Тъй че едно повишение добре ще ми дойде.
— Ами тогава не се опъвай на сър Джефри. Неведнъж е правил услуги на Вашингтон, а ако и сега успее, нашите ще му бъдат много задължени.
— Разбрано и прието за изпълнение.
— Впрочем къде ще кацнем във Франция? — попита Лезли.
— Задачата ми е да ви откарам до там, подполковник, но не ми е позволено да ви разкрия мястото на кацане. Надявам се, разбирате.
— Разбирам.
При първия проблясък на зората на хоризонта на изток Прайс и Монтроуз с удивление забелязаха колко ниско над водата летят.
— Всемогъщи Боже — неволно извика Камерън, — като нищо мога да скоча да поплувам!
— Не те съветвам — рече пилотът, — особено като се има предвид, че скоро ще прелетим над Мон Блан. Току виж си затънал в снега.
Консидайн приземи самолета на малко частно летище; крайната цел оставаше все така неизвестна за двамата му пътници. Утринното слънце огря плодородната земя по долината на Лоара, багрите заискриха по-ярки под бляскавото покритие на росата.
— Ей там ви е колата! — обяви Лутър, като приближи безлична на вид сива лимузина, паркирана близо до пистата. — Тук ще заредя с гориво и ще изчакам новата заповед от Лондон, може да се наложи пак да излетя, но ще се върна след деветдесет минути и това ще е нашият час за излитане. Закъснение не се предвижда.
— Колата е добро хрумване — рече Лезли, — но колко време ще отнеме, за да стигнем при децата?
— Предполагам, десет-дванайсет минути.
— Та това е адски малко, за Бога!
— Само толкова е разрешено, подполковник. Нали служите в армията, знаете какъв е редът.
— Да, наистина, лейтенант. Редът ми е добре познат.
Страничните прозорци на автомобила бяха от толкова тъмно стъкло, че нито Прайс, нито Монтроуз можеха да видят нещо от пейзажа навън. Също тъй тъмно бе и стъклото пред шофьора; оставаше само малък процеп, през който се виждаше единствено пътят.
— Как да разбирам това, по дяволите? — кресна Лезли. — Дори представа нямаме къде отиваме.
— Целта е да не се наруши безопасността на децата — рече Камерън. — При никакви обстоятелства не можеш да издадеш онова, което и с очите си не си видял.
— Та нали става дума за моя син! Пред кого бих се издала?
— Може би в това отношение моята служба е натрупала по-голям опит от твоята. Под влиянието на различни химични вещества можеш да дадеш най-подробно описание на онова, което си видяла по пътя.
— Ако предположим, че попадна при врага, така ли?
— Никога не бива да отхвърляме това предположение, подполковник. Добре го знаеш, а за реда няма да ти повтарям.
— Отново съм принудена да се примиря. Двете ми лични таблетки цианид са в униформата ми, при другия багаж.
— Не смятам, че това е предвидено в настоящия сценарий — успокои я Прайс. — Безопасността ни е стопроцентово гарантирана.
Пътят ги отведе пред огромна порта, охранявана от служители на френския Дванайсети отдел, най-секретният във френското разузнаване. Шофьорът французин, който принадлежеше към същия Дванайсети отдел, каза само няколко думи и колата премина високия каменен зид. В центъра на ограденото огромно пространство се виждаше издължена едноетажна фермерска къща, заобиколена от пасища с добитък и стабилно ограждение с пет-шест коня.
Внезапно някакво необяснимо оживление обхвана комплекса. Край френските военни автомобили и местни полицейски коли се защураха мъже, а над цялата суетня се разнесе неспирният вой на оглушителни сирени.
— Какво става тук, за Бога? — викна Камерън.
— Не зная, господине! — викна в отговор шофьорът. — На портата ми казаха да карам много бавно, тук била възникнала критична ситуация!
Военни автомобили с бясна скорост се насочиха към портата, последвани от колите на местната полиция и десетки мъже, които тичаха в различни посоки, заемайки позиция.
— Какво се е случило? — изкрещя Прайс, като скочи от колата и сграбчи първия човек, който му се изпречи на пътя.
— Младият англичанин! — отвърна патрулът. — Избягал е!
— Какво? — не се сдържа Лезли Монтроуз. — Аз съм подполковник Монтроуз, къде е синът ми?