Горещата конспирация
- Автор: Лъдлъм Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Славянова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Горещата конспирация». Краткое содержание книги:
По всички точки обаче грешеше, по абсолютно всички.
Щом влезе през огромните врати, се озова в мраморно фоайе. Тук нямаше жива душа, безмълвието бе дори потискащо на фона на приглушения смях, който се носеше отвън. Вратата се затвори автоматично и се възцари пълна тишина. Камерън спокойно пристъпи напред към централна зала с висок таван, към която водеше друг мраморен проход, разклоняващ се на изток и на запад. Той тръгна надясно към западното крило, където по стените висяха скъпи картини, повечето от които човек можеше да познае от репродукциите в албуми и списания, посветени на майсторите.
Внезапно към собствените му отекващи стъпки се присъединиха и други, които приближаваха изотзад. Камерън спря и се обърна. Едър мъжага в тъмно облекло бе застанал на пътя за отстъпление; на устните му играеше усмивка.
— Buona sera, signore15, моля ви вървете напред — рече той, като произнесе последните думи на сносен английски.
— Кой сте вие? — остро попита Прайс.
— Помощник съм на дон Карло.
— Това не е лошо. И в какво му помагате?
— Не съм задължен да отговарям на въпроси. А сега, piacere, идете до края на галерията. Вляво има друга врата.
— И защо трябва да го правя? Не съм свикнал да ми дават заповеди.
— Опитайте, signore. — Помощникът на Паравачини бръкна под свободно падащата копринена риза и от колана си извади автоматичен пистолет. — Изпълнете тази заповед, piacere, идете до вратата, signore.
Въоръженият мъжага отвори тежката резбована врата. Оказа се, че тя води в птичарник: във всяка една от десетките клетки, провесени на гредите, имаше птици, от малки папагалчета до едри представители на вида ара, соколи, лешояди, като ограденото от стоманени пръти пространство съответстваше на големината на пернатото. Невероятна колекция, очевидно събрана от отявлен ексцентрик. Зад дълга маса с излъскан плот, поставена пред голям прозорец с изглед към залязващото по равната морава слънце, седеше Карло Паравачини. На стола вляво от него седеше Лезли Монтроуз, стойката й говореше, че е нащрек, а очите не издаваха какво изпитва.
— Добре дошли, офицер Камерън Прайс — пропя господарят на имението с равен, нелишен от любезност тон. — Питах се колко време ще мине, докато се озовете тук.
— Папа Руди предложи да дойда. Предполагам, знаели сте кога ще се появя.
— Да, старецът е прекрасен човек, тъй предано отдаден на вярата си.
— Кога разбрахте?
— За вярата на кардинала ли?
— Знаете какво имам предвид…
— О, говорите за самоличността на агент Прайс от американското ЦРУ и подполковник Монтроуз от американското военно разузнаване. — Паравачини се наклони напред и впи очи в Камерън. — Ще повярвате ли, научих истината преди час.
— Как?
— Но моля ви, вие разбирате необходимостта от прикриване на източниците, та за вас поверителността е всекидневие. Дори в този момент се придържате към това основно правило.
— В този момент… какво ще рече това?
— Очевидно не сте особено възторжен. — Дон Карло се изправи, заобиколи масата и се насочи към клетките, провесени от тавана. Никоя не бе спусната по-ниско от два метра от пода. — Харесвате ли моите пернати приятели, подполковник Монтроуз? Агент Прайс? Прекрасни са, нали?
— Птиците не са любимите ми животни — хладно отвърна Лезли. — Казах ви го още щом ме доведохте тук.
— Защо са така необичайно притихнали? — попита Прайс.
— Защото тук цари покой, нищо не ги тревожи, нищо не ги провокира — отвърна Паравачини, като взе малък дървен инструмент от махагонова стойка. Приближи го до устните си у духна в отвора. Близо секунда не се чуваше друго освен тишина, сетне внезапно, без всякакво предупреждение, страховит вой и грачене изпълниха помещението, сякаш някой бе отворил вратата към пъкъла. Замахаха криле, разлетяха се пера; паника надзърташе от стрелкащите се наляво-надясно очи на разбеснелите се птици. Карло обърна инструмента и отново духна в отвора; за три-четири секунди оглушителната врява престана. — Удивително, нали? — рече домакинът.
— За пръв път чувам подобен ужасяващ звук! — неволно извика Монтроуз, като свали ръце от ушите си. — Та това е отвратително!
— Да, наистина — съгласи се дон Карло, — защото това действително са зверове. В един или друг смисъл всички те са хищници, някои са месоядни, у други е твърде силен инстинктът да защитят гнездата си, готови са да убиват с риск за живота си.
— Какво искаш да кажеш с всичко това, Чарли? — попита Камерън, като хвърли поглед към набития пазач, чието оръжие бе все така насочено към двамата нежелани гости.
15
Добър вечер, синьор (ит.) — б. ред.