Диамантената колесница
- Автор: Акунин Борис Чхартишвили
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Райчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Диамантената колесница». Краткое содержание книги:
Но дори Фандорин не може да предположи кой е противникът му — и как преследването ще го върне назад в годините, към времето, когато като млад дипломат се озовава В Япония.
Там, в страната на изгряващото слънце, младият Фандорин опознава един нов, непознат, но странно привлекателен свят. Япония става сцена на драматичния му сблъсък с мистериозната общност на нинджите, с амбициите и кроежите на японски аристократи, и на неговата съдбовна любов със загадъчната красавица О-Юми; любов, която бележи живота му и трагичната развръзка на едно дълго разследване.
— Значи пак ще работим със сержант Локстън — кимна Ераст Петрович. — Я ми кажете: дали сред малолетните п-проститутки няма руски поданички? Това би оправдало моето участие в операцията.
— Мисля, че има една полякиня — сети се Асагава. — Само че не знам какъв й е паспортът. Най-вероятно никакъв, нали е непълнолетна.
— Полското царство влиза в състава на Руската империя, следователно нещастната ж-жертва на разврата като нищо може да излезе моя сънародничка. Във всеки случай вицеконсулът е длъжен да извърши проверка. Е, инспекторе, отпада ли разпарянето на корема?
Титулярният съветник се усмихна, но Асагава остана сериозен.
— Прав сте — рече той умислено. — Сепукуто е средновековна отживелица.
Нещо дребно и твърдо удари Фандорин по гърба. Той се обърна — беше топка за крикет. Някой от спортистите я бе запратил прекалено далеч от целта.
Ераст Петрович се наведе, вдигна еластичната топка, замахва и я запокити към отсрещната страна на игрището. А когато пак се обърна към храстите, инспектора вече го нямаше — пред очите му се поклащаха само белите гроздове на акацията.
Късче щастие
— Какво пък, заслужава си да се опита — каза Всеволод Виталиевич, присвил зачервените си очи. — Ако успеете да изобличите интенданта, това ще нанесе мощен удар по партията на войната. А вашето участие в разследването не само ще свали от нас подозренията за участие в убийството на Окубо, но и съществено ще покачи акциите на Русия в Япония.
Фандорин бе заварил консула по халат по време на сутрешния му чай. Рядката коса на Доронин бе притегната в мрежичка, от яката на ризата стърчеше жилестата му шия с изпъкнала адамова ябълка.
Обаяши-сан с поклон поднесе на госта чаша чай, но Ераст Петрович отказа с лъжата, че вече е пил. Нито му се ядеше, нито му се пиеше. Затова пък апатията бе изчезнала, сърцето биеше силно и равномерно. „Ловният инстинкт не е по-малко древен и могъщ от любовния“, рече си титулярният съветник и се зарадва на възстановения навик да анализира собствените си чувства.
— Няма да съобщаваме на господин посланика за новата ви идея — Доронин вдигна чашата си, изпънал кутрето, но не отпи. — Че той ще вземе да възложи задачата на капитан-лейтенант Бухарцев, който ще я провали по най-бързия начин.
Ераст Петрович сви рамене:
— Защо трябва да безпокоим негово п-превъзходителство за дреболии? Голяма работа, вицеконсулът защитава интересите на малолетна жертва на разврата. Та нали засега не става дума за нищо повече.
Тогава Всеволод Виталиевич произнесе много непредпазлива фраза.
— Знаете ли какво означава истински патриотизъм? — вдигна назидателно показалец и изрече: — Да работиш за благото на Родината, дори ако вървиш против волята на началството.
Титулярният съветник обмисли тая рискована максима. Кимна в знак на съгласие.
— Благодаря за тоя афоризъм, чувствам, че той ч-често ще ми върши работа в живота. Щом е тъй, май е по-добре да не ви разказвам нищо повече. Ще действам като истински патриот, тоест без одобрение от началството, по свое усмотрение. Пък ако нещо стане, сам ще нося отговорността. Засега да смятаме, че тоя разговор не се е състоял.
Доронин пламна, скочи прав, дръпна мрежичката от косата си и я захвърли.
— Що за долна роля ми отреждате, драги ми господине? Значи печалбата делим, а за загубите нямайте грижата? Аз съм руски дипломат, а не борсов спекулант!
Клетата Обаяши, уплашена от внезапния крясък, се вцепени с длани на лицето.
Ераст Петрович също стана от своя стол.
— Точно така — рече той сухо, обиден от обръщението „драги ми господине“. — Вие сте дипломат, консул на Руската империя и сте длъжен да мислите не за вашата роля, а за благото на отечеството.
Разговорът с Локстън мина много по-леко, без ненужни интелигентски терзания.
— Тоест, ако покровителите на негово жълтогъзо сиятелство ни притиснат, стоварвам всичко върху вас? — резюмира американецът. — Моята работа е чиста: постъпило е повикване от руското консулство, длъжен съм да изпълнявам. Нотите и протестите ги обира вашето ведомство, правилно ли ви разбрах, Ръсти?
— Съвсем правилно.
— Тогава играя — сержантът се ухили. — Падам си да тикнем в панделата един истински даймьо. Ще види той забавления с бели момичета. Пък ако свиете и сармите на онова копеле Суга, имате от мен каса истински бърбън по долар и деветдесет и девет бутилката. Я го гледай ти, маймуната, белите хора ще баламосва, а? Аз като идиот кисна с моите момчета да пазя блатото, а той в това време си играе мръсните игрички. Такива неща Уолтър Локстън не прощава на никого, най-малко на някакви пършиви теснооки туземци!