Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)
- Автор: Валтари Мика Тойми
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Пелинен
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Турмс Безсмъртния (Историята на земния му живот между 520 г. и 450 г. преди Христа, в десет книги)». Краткое содержание книги:
Наистина там се бяха събрали дванадесет стари мъже. Всички носеха страховити дървени маски. По кожите, с които бяха облечени, различих, че са представители на няколко различни сикански племена, все жреци, вождове или старейшини. Те не ми проговориха и дори жрецът от моето племе остана безмълвен. Вместо това ми направиха знак да се съблека и ми надянаха кожа на елен. На главата ми сложиха рогата маска. Намазаха с мас свещения камък и поставиха отгоре му Хиулс. Дадоха на момченцето да яде сладки горски плодове, за да се чувства добре. Жрецът на племето ми връчи дървена чаша и ми направи знак да пийна малко от свещеното питие. След това всеки от тях пи по няколко глътки от същата чаша. Когато всички бяхме пили от питието, започнахме да обикаляме в кръг около камъка, на който беше Хиулс. След като питието започна да ни влияе, взехме да надаваме животински крясъци, всеки викаше като звяра, който представляваше, и почнахме да тичаме, да ритаме и да скачаме около камъка. Всичко това забавляваше Хиулс и той пляскаше весело с ръце. След това изведнъж забуха като бухал и аз видях как сиканите сметнаха това за извънредно добър знак. Докато танцувах, изпаднал в транс и ми се струваше отново, че мога да виждам много навътре в гората и дори през камъните, забелязах, че към кръга ни се приближаваха много горски животни и зверове. Те дори влизаха в кръга ни за малко и после пак изчезваха обратно в гората. Един глиган с огромни бивници изскочи от храстите и имаше много напорист вид, но никой не му попречи да влезе в кръга ни, ала скоро и той се скри пак в гората. Най-накрая от гъсталаците се появи сърна, приближи се до камъка с леки стъпки, подуши Хиулс, после с няколко скока стигна пак в храсталаците и скоро изчезна от погледите ни. Изведнъж Хиулс се успокои и сиканите прекратиха танца си. Запалиха огън в нарочен съд с въглени, който бяха донесли със себе си.
Не мога да си обясня как сиканите успяха да привлекат толкова много животни по време на танца. Може би камъкът беше намазан с нещо, което привличаше горските твари или пък сиканите в гората, които ни припяваха и биеха барабаните си, бяха хванали предварително всички тези животни и ги пускаха по време на танца. Възможно е всички животни да бяха само сенки, предизвикани от свещеното питие и тайнството на ритуалния танц. Но ако беше така, не мога да си обясня защо и Хиулс беше видял всички тези животни и разказваше за тях по-късно, както и за това, че единствено грухтенето на дивата свиня го беше изплашило малко.
Когато всички насядахме около огъня, сиканите помогнаха на Хиулс да слезе от камъка, окичиха на врата му огърлици от зъбите на различни горски животни и завързаха на китките му и на глезените му разноцветни кожени ленти. Всеки от старите мъже поряза ръката си с кремъчен нож и даде на Хиулс да всмукне малко от кръвта му. Дадоха ми знак, че и аз трябва да постъпя по този начин. Когато Хиулс пи и от моята кръв, всички мъже заликуваха и започнаха да се смеят радостно и да пръскат лицето на Хиулс с кръвта си.
След като всичко това привърши, всеки от мъжете взе по една главня от огъня и всички с изключените на жреца на моето племе си тръгнаха, без да кажат нито дума. Тръгнахме си и ние с жреца. Хиулс вървеше между нас, а в ръцете си държахме по една главня от огъня. Когато смолистото дърво догоря, ние хвърлихме главните. Жрецът махна маската си и я окачи на ръката си. Аз също свалих от лицето си рогатата маска на елен. Заведох Хиулс да си легне, без да го мия. Жрецът ми каза, че кръвта, с която беше изпръскан, трябваше сама да се изтрие от кожата му.
Мислех, че с това са се свършили прощалните обреди, но на следващия ден още на зазоряване жрецът дойде да ме вземе от пещерата и двамата отидохме безмълвни в гората. Той ме заведе обратно при свещения камък и ми показа с усмивка следите от различни животни. Горските твари бяха идвали през нощта и бяха облизали толкова добре камъка, че никой случаен минувач не можеше да го отличи от останалите скали.
Седнахме и тогава аз казах:
— Скоро ще напусна горите. Ще взема със себе си жена си, момичето Мисме и робинята Ханна, но Хиулс ще оставя при вас.
Жрецът се усмихна отново, посочи на север и каза:
— Знам. Страхувахме се обаче, че ще искаш да вземеш и момчето, затова му дадохме името Еркле, който е спасителят на сиканите според древните ни предания. Отдавна знаехме, че ще ни се яви в скута на майка си, която ще е яхнала магаре… Вече съм стар — продължи той, докато рисуваше разни знаци с пръчка по земята, превит на две, слаб, но жилав. — Очите ми са видели много неща. Виждал съм, че има сикани, които са си построили къщи в края на гората, обработват земята и садят грах. Гърците са плъзнали навсякъде из острова и са по-лоши и от елимите. Размножават се като зайци. Подчинили са сикулите да им строят къщи и да орат земята. Който строи къща, е роб на дома си, който оре пръстта, е роб на земята си. Нас, сиканите, може да ни спаси вече само Еркле, макар да не знаем точно как ще го направи. — Той прикри устата си с ръце, усмихна се добродушно и каза: — Вече съм стар и оглупял. Ето защо се разбъбрих против обичая си. Скоро ще трябва да вървя към блатото, а то ще бъде тогава, когато усетя, че знанията ми са вече ненужни на племето ми. Знай, че щяхме да те убием, ако не ни беше позволил да задържим Еркле. Затова те посветихме с маската на елен и сега, когато си тръгваш, можеш да вземеш всичко, което си пожелаеш оттук, само не и Еркле.