Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Минаха десет дни, през които Фейеламор впиваше пръсти в решетките на своя затвор и чакаше с надеждата, че не е сбъркала в преценката си за Мейгрейт. „Тя ще дойде. Още сега сигурно съжалява за думите, които ми каза, ще е объркана от чувството за вина. Нуждае се от мен… и винаги ще се нуждае. Дългът ще я призове да се върне. Така ще бъде… Но дали ще се отзове?“
В ранното утро я събудиха крясъци и шум на битка, после всички Стражи изведнъж замряха и тя излезе необезпокоявана от килията. Използва илюзия за скриване и наблюдаваше, потресена от онова, което бе направила. Гадеше й се от жестокостта на уелмите. Надмощието им над аакимите пролича веднага. Но откъде се бяха събрали толкова огромна орда?
И тогава стигна до страховитото прозрение. Тези вече не бяха уелми, бяха… гашади! Той се надигаше, Огледалото беше незнайно къде, по света бродеше необуздана трикръвна. А той знаеше как да извлече полза от нея.
32. Победата на уелмите
Когато си изплака сълзите, Лиан се изправи. Усещаше сърцето си като ледена буца ярост. Прогони мъката с тършуване из бивака. Пипна пепелта — изстинала. С омраза към себе си помисли, че са нападнали скоро след като бе тръгнал. Каран бе знаела, че идват. Защо го бе убедила да даде това обещание? Защо го прогони? А той защо тръгна?
Бяха минали два часа, откакто Фейеламор и Мейгрейт бяха намерели бивака, още толкова оставаха, преди Фейеламор да се върне тук. До потока Лиан видя отпечатъци от ботушите на тежки хора с тясни стъпала… а наблизо имаше малка следа, но по-голяма от крака на Каран. Тук бяха ходили поне петима.
Събра вещите на Каран — жалка купчинка. Канчето и чиниите бяха огънати от тъпкане. Храната — разпиляна. Събра я, без да се замисля и я прибра в торбата. От накълцаните ботуши дори бяха откъснали подметките при трескавото претърсване. Дрехите бяха непокътнати, липсваше обаче наметалото. По четката за коса, чорапите и ножа имаше кръв. Намери малкия й дневник в калта под палатката. И сатърчето беше забито в земята.
Възможно ли бе да е жива? Позволи си сянка на надежда. Ами ако кръвта не беше от нея? Твърде злобно, отмъстително нападение, не подхождаше на аакимския нрав. Но познаваше ли изобщо тази раса? Как биха постъпили с изгнаница, с предателка? И все пак реши, особено като имаше предвид кошмарите на Каран, че са били уелмите.
Тя знаеше, че идват, но не се бе опитала да бяга. Беше се примирила, като че ли с нещо й бяха отнели волята. Защо обаче не си бяха послужили с това средство досега? И го беше отпратила… О, Каран!
Зърна нещо бяло до един дънер в края на поляната. Половината от гипсовата превръзка, грубо срязана по дължина, за да проверят вътре ли е Огледалото. Върна се с парчето в ръка насред поляната, седна и го сложи на коляното си.
Притисна го безмерно униние. Проследи с пръст извивките на ръката й, запечатани в гипса. Тънки китки, малки изящни длани. Толкова му липсваше. Толкова я обичаше… Втрещи се, че чак сега осъзнава това. За пръв път го завладяваше такова чувство. Защо му я отнеха? Имаше ли справедливост на света?
Дъждецът оставяше капчици по косата му и се стичаше по лицето. Накрая мислите му се отплеснаха към Огледалото. „Точно тази вечер няма да говоря за него“ — така каза тя. И тогава той се озадачи. Вече бе знаела. И не би позволила толкова лесно да вземат Огледалото. Къде го бе крила, щом дори аакимите не можаха да го намерят?
Усети се, че гледа напрегнато парчето гипс. Не, нямаше как да е толкова просто. Нали на процеса споменаха, че са проверили под превръзката? Не беше възможно и да е в самия гипс, защото Лиан с очите си видя как Раел го разбърка и го нанесе върху шината. Подхвърли парчето на дланта си и го доближи до очите си. Прорезът беше назъбен, с капки кръв по него. Кръв от Каран! Изведнъж Лиан захвърли парчето, то се удари в един камък, напука се и оголи едната куха метална пръчка. И му напомни за онази срамна сцена в Шазмак — как тършуваше в стаята на Каран и тя го завари.
Наведе се и вдигна нацепения гипс. Откърти го от пръчката, изтърка я в крачола на панталона си и накрая майсторски обработената повърхност лъсна. Намери и другото парче в шубраците и извади втората пръчка, без изобщо да помисли какво върши. Нехайно се опита да ги завинти, но нещо в кухината на едната му попречи. Бръкна с тънка клечка и измъкна стегнато навито руло от тъмен метал, което се разгърна и се втвърди в черна плоскост колкото лист от книга. Приличаше на живак, вкаран в черна рамка. В блестящата повърхност Лиан видя лицето си, мръсно и брадясало.
Пулеше се слисан в Огледалото. Изобщо не се бе сетил, че може да бъде навивано на тръбичка. И двамата с Раел знаеха за тънките пръчки в шината, но дори не си спомниха за тях след гипсирането на счупената ръка. А уелмите бяха търсили припряно, и то на тъмно. Сигурно Каран бе скрила Огледалото, когато той бе отишъл да повика Раел на помощ.