Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
— Пръснеш ли тези семена по вятъра — изрече тя, — бурята ще ти ги върне стократно. И отново ще познаете страх, който бяхте забравили за петдесет човешки поколения. Враговете ви вече се надигат.
И му обърна гръб. Двамата аакими до нея изтръпнаха, но стиснаха въжетата, вързаха очите и устата й и безмълвно я поведоха към лодката. Тенсор постоя замислен за мъчителния си избор, после прогони мислите за Фейеламор и тръгна след уелмите.
Фейеламор преживя пътуването до Шазмак като нескончаем кошмар. Влачеха я невиждаща през шубраци и студени ручеи. Излязоха на бряг, пазачите й помогнаха да се качи в малка лодка, за да минат през буйстващата река. Накрая дъното застърга по чакъл. На другия бряг Блейз се отдели, а нея я поведоха припряно срещу течението на реката. Аакимите не спряха нито веднъж и говореха само когато й предлагаха храна или вода.
Дълго вървяха под земята през пещери, просмукани със студена влага, катереха се по хлъзгави стъпала, за да стигнат кулите на Шазмак с неспирния вой на вятъра.
Завърши първият ден от пленничеството й в Шазмак. Фейеламор беше толкова уморена, че я боляха чак костите, тънеше в такава безнадеждност, че не можеше да мигне. И в това влудяващо я безсъние си блъскаше главата над залавянето си, несправедливостта на Тенсор и задължението да си върне свободата. Как им бе позволила да я заловят, когато беше толкова близо до Огледалото? Трябваше да бъде на свобода.
Узна колко здрав и умно измислен е затворът й — килия в килията. Шестима пазачи бдяха едновременно и достатъчно далеч, за да не ги омае. Но дори да се справеше с тях, нямаше как да излъже Стражите. Изниза се и вторият ден, тя побесняваше от изтощението и безизходицата. Непременно имаше изход, какъвто ще да е. Но сгодният случай й се изпречи съвсем неочаквано…
Аакимите спазваха нареждането да се отнасят към нея с цялото уважение, което й се полагаше. И по едно време Емант, който бе избрал да остана в Шазмак след процеса срещу Каран, дойде да попита желае ли тя да облекчи пленничеството си с книги. Фейеламор не поиска, обаче щом зърна този едър, вечно начумерен белязан мъж, не й отне много време да вникне в терзанията му и техния корен — неговото отчуждение, обсебващата го страст по Каран, унижението да е отхвърлен и от нея, и от аакимите.
Зададе му въпроси за Каран, опитваше се да определи това изплъзващо й се качество, което толкова я безпокоеше. Но той й представяше образ, изкривен от омраза и горчилка — описваше Каран като недостойна изменница.
„Където и да отида, се сблъсквам с нейните измами и предателства. Двамата с Емант са си лика-прилика“. Тя съзираше цялата му слабост — склонността към насилие, опасното налудничаво лукавство. И щом откри тези качества, от които можеше да се възползва, се вкопчи във възможността и с натиск върху уязвимостта му скоро го докара до треска от ярост и отчаяние.
Ненадейно той изтърва думи, които я поразиха подобно на мълния.
— Каран е кръстоска като мен, но с по-малко аакимска кръв, само четвърт. Защо аакимите я…
— Не, Каран е… — Фейеламор се запъна. Немислимо беше той да знае каквото тя подозираше — че сред прадедите на Каран има и фейлеми. — Та какво казваше?
— Нейна прародителка е Мантил, далечна братовчедка на Тенсор.
„Вече е била мелез!“
Толкова се стъписа, че трудно овладя изражението си. Значи положението бе несравнимо по-лошо. Твърде вероятно беше Каран да е трикръвна — имаше в себе си кръв и от Трите свята. Защо тогава да се пита как Мейгрейт толкова се е привързала към нея? Случайност на историята, нито разпозната, нито под нечия власт… и толкова зла, толкова порочна. Фейеламор бе имала пълно право да се бои от нея. А Каран бе притежавала поне доскоро Огледалото. Как бе възможно тази необуздана трикръвна да броди на воля?
Страхът се загнезди дълбоко в душата й — и нейната цел се крепеше върху острието на ножа. На какво ли можеше да е способна трикръвната? На какви ли събития вече бе дала начало? Накъде можеше да тласне подредбата им, която Фейеламор се стремеше да изгради толкова отдавна? Нямаше място за чувства или чест, Каран представляваше такава опасност, че не биваше да остане жива. И нима имаше по-подходящо оръжие от отрепката, застанала пред нея? Току-виж, послужи и на двете й цели.
Задължително беше да се увери, да отиде в Готрайм. Ами ако Каран имаше братя и сестри, таящи в себе си същата гибелна заплаха? Това беше по-важно от Огледалото.
Опита се да склони Емант да й върне свободата, но той нито заради себе си, нито заради нея не би предал аакимите. „Че каква съм му аз? Но заради Каран… ако му я напъхам в ръцете, едва ли ще откаже. За мен също е изгодно, защото с тази безмерна страст и омраза накрая той ще я погуби. А насъскам ли го веднъж, нищо не би го отклонило от целта — нито глад, нито умора, нито уплаха, нито смърт“.