Сянка по стъклото
- Автор: Ирвин Ян
- Серия: Взор през огледалото #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Сянка по стъклото». Краткое содержание книги:
Колко жадуваше да го види преди, но сега не го искаше. То не му принадлежеше. Внезапно се опомни. Ама какво го бе прихванало — да седи на открито с това нещо в ръце? Знае ли се кой дебне и го причаква?
Потисна желанието да се озърне и пъхна Огледалото в дълбокия вътрешен джоб на наметалото си, закопча капачето и си заръча по-късно да го зашие, за да не изпадне. Пусна натрошения гипс на земята.
„Ако бях случаен скитник или неверен приятел, би трябвало да грабна всичко това — рече си, щом огледа пак малкото здрави вещи на Каран. — Пък и точно такъв вид имам“. Отряза парче от одеялото, уви всичко на вързоп и го провеси през рамо с парче от въжето.
Утрото преваляше. Накъде ли се бяха отправили? Тръгна по течението на ручея и пак откри дълъг отпечатък от ботуш. Спусна се по склона. Имаше още следи от подковани ботуши с хем дълги, хем широки подметки. А това там в мъха не беше ли плиснала кръв? Пипна едно петно и го помириса. Кръв, но чия? Надеждата му се разгаряше. Щом не бяха намерили Огледалото, щяха да й запазят живота.
Вървеше покрай потока към Гар. На два пъти се натъкна на по-дребни отпечатъци от лек човек и се почуди. Дъждецът се позасили, над земята плъзна мъгла. Изведнъж точно пред него изцвили кон. Животните се оказаха две, вързани на дълги поводи, които вече бяха омотали. Лиан не умува много, а сряза въжетата и продължи.
Тук долината беше по-камениста и със стръмни склонове, потокът — дълбок и бърз, с гъста растителност по бреговете. Въздухът бе наситен с влага. По пладне Лиан спря и изяде къшей черен хляб. Дъждът се засилваше.
Продължи да дири през целия ден. Още преди залез гората се обгърна в сива мъгла, а той не виждаше повече следи. Щом наближи реката, навлезе в толкова оплетени гъсталаци, че трудно изминаваше по хиляда крачки на час и вече знаеше, че не остават много шансове да намери Каран. Да чака ли утрото? И да имаше следи, дъждът бездруго щеше да ги заличи. Предположи, че са тръгнали към скрита до водата лодка, иначе щяха да вървят по пътеката. Дали бяха потеглили, или също изчакваха да свърши нощта? Той се сви на мократа земя под един храст и зачака да се развидели.
Лиан ненадейно се сепна в неспокойния си сън. Веригата на Тайчид се мержделееше през листата. Измъкна се от наметалото си и надникна през хаоса от лози и бръшлян, който скриваше речния бряг. Стана и понечи да се измъкне от гората, но застина, щом чу глух тропот. Сигурно точно той го бе събудил. Последва почукване на метал по камък откъм реката. Без да решава съзнателно, той вече пълзеше по корем, скри се в храстите и погледна надолу.
На петдесетина крачки от него имаше дълга тясна лодка, вързана за носа и кърмата. Висок як уелм гледаше нагоре. Друг вече се катереше по каменистия бряг. Приклекна горе, огледа се наляво, надясно и хлътна в гората. Лиан се промъкна по-наблизо и се скри под раздърпан храст с провиснали листа с лек дъх на камфор. Не се наложи да чака дълго. Запращяха съчки и се появиха пет висока фигури, покрити с еднакви закачулени наметала, вързани на кръста. Първо един силует, после два пъти по два с носилки на раменете.
Първият поспря в края на гората, вгледа се към реката и махна на останалите. Звездите ги осветиха през пролука между дърветата. Изпод качулката на водача падаше дълъг бял кичур и Лиан видя, че е жена — на средна възраст, с рязко очертано лице и дълга брадичка. Не успя да разгледа добре другите. На първата носилка лежеше уелм. Дългата му черна коса закриваше наполовина изцапаната превръзка на челото му. На гърдите си също имаше окървавени бинтове. Очите му бяха затворени, въжета го крепяха на носилката.
На втората носилка, завита с изпокъсаното си наметало и с боси крака, с разрошена коса и широко отворени очи, лежеше Каран. И тя беше вързана. Лиан се надигна сковано. Но преди втрещеният му ум да роди някакъв идиотски план за спасението й, смъкнаха първата носилка по стръмнината и жената подкани мъжете с втората също да слизат към реката.
Лиан стисна дръжката на ножа си и в един безумен миг се канеше да скочи подире им, но изтърва дори тази възможност, преди да се опомни. Пак се пъхна под храста в безсилен бяс. Уелмите пуснаха носилките една до друга — първата грижливо, втората по-небрежно. Единият от петимата седна на кърмата в лодката, докато жената отвързваше въжетата, и я оттласна с весло. Водата понесе лодката точно под Лиан. На носа стърчеше издялана от дърво фигура на чакалот, воден хищник с неутолим апетит, който сякаш се състоеше само от зъби и опашка с шипове. Лиан видя още веднъж изцъклените очи на Каран, после уелмите загребаха, излязоха в силното течение и скоро лодката се смали до петънце в нощта.