Зимата на света [bg]

Херман започна:

— Това е катастрофа. Трябваше да се изчака артилерията!

Гласът му звучеше пискливо.

Ерик му възрази:

— Тогава щяхме да изгубим предимството на изненадата и французите щяха да имат време да доведат подкрепления; дългото минаване през Ардените щеше да е безсмислено.

— Както и да е, това не води доникъде.

Дълбоко в себе се Ерик започваше да се пита дали плановете на фюрера наистина бяха безпогрешни. Мисълта отслаби решимостта му и заплашваше напълно да го извади от строя. За късмет нямаха време за повече разсъждения. Спряха се край човек с почти цял откъснат крак. Беше приблизително на тяхната възраст — двадесет — с бледа луничава кожа и медночервена коса. Десният му крак беше като разкъсан чукан в средата на бедрото. За тяхна изненада човекът беше в съзнание и ги изгледа, сякаш бяха ангели. Ерик намери точката за натиск в слабините и спря кръвта, а Херман извади турникета и го сложи. После положиха ранения на носилката и затичаха назад. Херман беше лоялен немец, но понякога позволяваше на отрицателните чувства да го овладеят. Ерик пък внимаваше да не изразява подобни емоции, дори и да ги изпитва. По този начин той не понижаваше ничий дух и се пазеше от неприятности. Не можеше да не се замисля обаче. Явно преминаването през Ардените не даде на немците очакваната лесна победа. Отбраната по Мьоз не беше кой знае какво, но французите се биеха ожесточено. Нима първата му среща с боя щеше да разруши вярата му в неговия фюрер? Самата мисъл го уплаши. Питаше се дали немските части на изток са малко по-добре. Първа и десета танкова дивизии бяха точно до втора, дивизията а Ерик, когато доближаваха границата.

Май именно те би трябвало да атакуват нагоре по реката.

Ръцете вече го боляха непрестанно.

За втори път се връщаха в превързочния пункт. Вече беше много натоварено и се работеше с трескава бързина. На пода не беше останало място от стенещи и викащи мъже, навсякъде кървави превръзки, Вайс и асистентите му бързо се местеха от едно осакатено тяло на друго. Ерик никога не беше и помислял, че е възможно толкова страдание да се събере на толкова малко място. Някак си, когато фюрерът говореше за войната, през ума на Ерик не минаваха такива работи. Тогава той забеляза, че очите на пациента му са затворени.

Майор Вайс потърси пулса му и заключи рязко:

— Оставете го в плевника — и ви моля да не губите време да ми носите мъртъвци! На Ерик му идеше да заплаче от безсилие и от болката в ръцете; започваха да го болят и краката. Оставиха тялото в плевника и видяха вътре още десетина мъртви млади мъже. Това беше по-лошо от всички предвиждания. При размислите си за битките си беше преставял смелост пред лицето на опасността, стоицизъм при страданието, героизъм при нещастието. Днес виждаше агония, писъци, сляп ужас и пълна липса на вяра в разумността на мисията.

Върнаха се при реката.

Слънцето вече залязваше, а и нещо на бойното поле се беше изменило. От отсрещния бряг на реката обстрелваха френските защитници на Доншери. Ерик предположи, че по-нагоре по течението Първа танкова дивизия е имала повече късмет и си е изградила предмостие на южния бряг; сега идваше на помощ на хората по фланговете си. Явно тази дивизия не бе зарязала мунициите си в гората. Окуражени, Ерик и Херман измъкнаха още един ранен. При връщането им в превързочния пункт им дадоха по едно тенекиено канче хубава супа. Десет минути почивка при пиенето на супата — и на Ерик му се прииска да легне и да спи цяла нощ. С огромно усилие се изправи, хвана своя край на носилката и затича към бойното поле. Сега съзряха друга сцена. Танковете прекосяваха реката на салове. Немците на далечната страна бяха подложени на тежък огън, но му отвръщаха с помощта на подкрепленията от Първа танкова. Ерик разбра, че неговата армия все пак има възможност да постигне целта си. Окрили се и започна да се срамува, задето се е усъмнил във фюрера. Двамата с Херман продължиха да спасяват ранени, час след час, докато не забравиха какво значи да не те болят ръцете и краката. Някои от ранените бяха в безсъзнание, някои им благодаряха, други ги ругаеха; много просто крещяха; някои оживяваха, други умираха. Към осем часа вечерта имаше немско предмостие на отсрещния бряг на реката; към десет часа то вече беше сигурно. Когато се спусна мрак, сражението спря. Ерик и Херман продължиха да прибират ранени от бойното поле. Последния пренесоха в полунощ. После легнаха под едно дърво и заспаха от изтощение. На следващия ден те двамата, заедно с останалите от Втора танкова, се обърнаха на запад и пробиха през остатъците от френската отбрана. Два дни по-късно бяха на петдесет мили по-напред, на реката Оаз, и се придвижваха бързо през незащитената територия. На двадесети май, седмица след неочакваната им поява от Арденските гори, те достигнаха брега на Ламанша.