Пейзажите на времето
- Автор: Бенфорд Грегори
- Год: 1996
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Пейзажите на времето». Краткое содержание книги:
1962 г. Младият асистент в Калифорнийския университет Гордън Бърнстейн забелязва странни смущения по време на лабораторен експеримент. Въпреки присмеха и съпротивата Бърнстейн разкрива невероятна истина… истина, която ще промени живота му и историята — истина зад самото време.
— Искаш да кажеш, че не сте получили нищо?
— Не и през последните дни, не.
— Не можеш ли да взимаш част от данните лично?
— Ще го направя, утре започвам. Имам и друга работа, нали знаеш.
— Да, естествено. Искам да получа някакво потвърждение, това е всичко.
— Вече го имаме, Гордън. На ефекта, искам да кажа.
— Не само ефектът е важен. Клаудия, прегледай пак онези сигнали. Помисли какво могат да означават.
— Гордън, смятам, че все още не знаем достатъчно, за да…
— Добре, по принцип съм съгласен. Повечето от моите данни са истински хаос. Фрагменти. Парчета от изречения. Формули. Но във всичко има някаква логика.
Гласът й възприе прецизната, професионална яснота, която той си спомняше от студентството си.
— Първо данните, Гордън. После може би ще си позволим някаква теория.
— Да, права си. — Той разбираше, че не трябва да спори с нея за методиката на експерименталната физика. Възгледите й бяха доста непреклонни.
— Обещавам ти, ще започна утре.
— Добре, но дотогава сигналът може да изчезне. Искам да кажа…
— Не прекалявай, Гордън. Утре започваме отново.
Започна да се получава след по-малко от три часа, скоро след обяд във вторник, 6 ноември. Имена, дати. Разпространяващият се цъфтеж. Фразите, които го описваха, бяха сбити и напрегнати. Отделни части бяха неразбираеми. Липсваха букви. Един дълъг пасаж обаче, обясняваше как са започнали експериментите и кой се занимава с тях. Тези изречения бяха по-дълги, по-спокойни и почти в разговорен тон, като че ли някой просто сигнализираше каквото му дойде наум.
… СЕГА КОГАТО ГО НЯМА МАРКЪМ И ПРОКЛЕТИЯТ ТЪП РЕНФРЮ ВЪРШИ ЦЯЛАТА РАБОТА В СКРОМНИЯ НИ ПЛАН НЯМА БЪДЕЩЕ НИТО ПЪК МИНАЛО ПРЕДПОЛАГАМ ЧЕ ТОВА НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОПИШЕ НО ИДЕЯТА ЩЕШЕ ДА СЕ ПОЛУЧИ АКО…
Последва неразбираем шум. Дългият пасаж изчезна и не се появи пак. Отново продължи сбитата биологическа информация. Имаше липсващи думи. Шумът се издигаше като бушуващо море. В последните изречения се долавяше неизказана нотка на отчаяние.
Когато Гордън влезе в кухнята, Пени видя нещо различно на лицето му. Вдигнатите й вежди безмълвно го питаха.
— Днес го получих. — Той сам се изненада от спокойния, безстрастен начин, по който можеше да го каже.
— Какво си получил?
— Отговора, за Бога.
— О.О.
Гордън й подаде ксерокс-копие от лабораторния си дневник.
— Значи наистина е така, както мислеше?
— Очевидно. — Сега в него се усещаше спокойна увереност. Не изпитваше разяждаща нужда да каже каквото и да е за резултата, никакво напрежение, нито дори намек за маниакалното въодушевление, което беше очаквал. Фактите най-после бяха налице и можеха сами да говорят за себе си.
— Боже мой, Гордън.
— Да. Боже мой, наистина.
Последва миг на мълчание. Тя остави ксерокса върху кухненската маса и продължи да обезкостява пилето, което бе започнала. — Е, това би трябвало да ти свърши работа за повишението.
— Дяволски сигурно — с някакво облекчение отвърна Гордън.
— И може би… — погледна го косо тя, — може би пак ще почувстваш желание за живот. — Изречението беше започнало добре, но накрая в гласа й се прокрадна горчива нотка. Гордън отегчено сви устни.
— Ти не ме облекчи с нищо.
— Има си граници, Гордън.
— Ъ-хъ.
— Аз не съм твоята проклета женичка.
— Да, преди известно време го направи кристално ясно.
Тя изсумтя, стисна устни толкова силно, че побеляха и избърса ръце в книжна салфетка. После се протегна и включи радиото. Разнесе се мелодия на Чъби Чекър. Гордън пристъпи напред и го изключи. Пени го погледна, без да каже нищо. Гордън взе ксерокса и го прибра в джоба на сакото си, като преди това внимателно го сгъна.
— Мисля, че ще отида да почета — рече той.
— Направи го — отвърна Пени.
През целия следобед на 7 ноември равнището на шума нарастваше. През повечето време той заглушаваше сигнала. Гордън получаваше по някоя и друга дума тук-там, много ясни координати НД 18 5 36 ДЕК 30 29.2 и това беше всичко. Сега координатите имаха смисъл. Нататък в бъдещето те щяха точно да бележат точка, която сега като че ли бе в небето. Звездният връх беше средно аритметично от движението на слънцето. След трийсет и пет години Земята щеше да е близо до това място. Гордън чувстваше известно облекчение, докато наблюдаваше неравномерното трептене на стрелката. Сега всички парчета от мозайката се нареждаха. Цинс можеше да потвърди поне част от това. Въпросът вече беше как да представи данните, как да изгради необорима позиция, която не биха могли да отхвърлят с презрително махване с ръка. Директна статия във „Физикъл Ривю“? Това щеше да е стандартният подход. Времето за публикуване в това списание обаче, бе най-малко девет месеца. Би могъл да я пусне във „Физикъл Ривю Летърс“, но материалите там трябваше да са кратки. Как би могъл да обобщи всички експериментални подробности, плюс съобщенията? Гордън мрачно се усмихна. Беше получил невероятен резултат, а се колебаеше как да го представи. Идиотизъм.