Юмрукът на Бога
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветан Петков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Юмрукът на Бога». Краткое содержание книги:
Майк Мартин, майор от британските САС, спокойно може да мине за арабин. Изпращат го със задача в Кувейт и в Багдад, след което той се спуска с парашут в иракските планини, в изпълнение на най-опасната мисия в неговия живот: откриването и унищожаването на Юмрука на Бога. Кое е тайнственото оръжие, с което Саддам Хюсейн заплашва да отнеме живота на стотици хиляди британски и американски войници; защо съюзниците не навлязоха в Багдад и не елиминираха иракския президент; кой е иракският шпионин от най-близкото обкръжение на Саддам, готов да подава строго засекретена информация на съюзниците? Фредерик Форсайт поддържа напрежението докрай и доказва по най-блестящ начин, че е ненадминат майстор на трилъра.
Но в този случай беше различно. Рахмани беше началник на контраразузнаването. Дали това бе негова собствена инициатива и ако е така, защо? Дали това бе операция, провеждана със знанието и одобрението на самия президент, и ако е така, защо?
„Какво ли съм казал?“, питаше се той. Положително много неща, но дали е имало и нещо предателско?
Тялото стоя в мазето, докато паднаха бомбите, а сетне Кемал намери един кратер и го хвърли в него. Генералът настоя до трупа да сложат и чантата. Нека онова копеле Рахмани да знае какво се е случило с пачаврата му.
Минаваше полунощ, а генерал Абдуллах Кадири се обливаше в пот и току капваше по мъничко вода в арака си. Ако Рахмани беше сам, той щеше да ликвидира това копеле. Но откъде можеше да знае дали по върховете още му имаха доверие или не. Трябваше да внимава оттук нататък, да внимава повече от преди. Трябваше да прекрати късните си посещения в града. Във всеки случай, след като войната беше започнала, нямаше време за подобни удоволствия.
Саймън Паксман отлетя отново за Лондон. Нямаше смисъл да стои в Рияд. Йерихон беше изритан като мръсно куче от ЦРУ, макар невидимият ренегат в Багдад все още да не го знаеше, а Майк Мартин беше под доброволен домашен арест, докато намери сгоден момент да избяга в пустинята, а оттам да премине безопасно границата.
По-късно можеше да се закълне с ръка на сърцето си, че срещата му с д-р Тери Мартин на осемнайсети вечерта е била чиста случайност. Знаеше, че Мартин живее в Бейсуотър, както и той самият, но кварталът беше голям и с много магазини.
Тъй като жена му отсъстваше — беше заминала да гледа болната си майка и никой не го очакваше, Паксман завари празен апартамент и празен хладилник, затова отиде да пазарува в един денонощен супермаркет.
Количката на Тери Мартин едва не се блъсна в неговата, когато последният се появи от сектора, където бяха храните за домашни любимци. И двамата се сепнаха.
— Позволено ли ми е да те познавам? — попита Мартин, смутено усмихнат.
В момента наблизо нямаше никой.
— Защо не? — отвърна Паксман. — Та аз съм само един скромен държавен служител, който си пазарува нещо за вечеря.
Приключиха заедно покупките и решиха да се отбият в един индийски ресторант, където да вечерят заедно, вместо да стоят сами в къщите си. Изглежда, Хилари също отсъстваше.
Разбира се, Паксман не трябваше да го прави. Не биваше да се чувства неудобно, че по-големият брат на Тери Мартин е в страшна опасност и че той, заедно с други като него, го бяха изпратили там. Не би трябвало да се притеснява от това, че доверчивият дребен учен наистина вярва, че брат му е в пълна безопасност и се намира в Саудитска Арабия. Всички правила на занаята настоятелно говореха, че не бива да изпитва подобни чувства. И все пак ги изпитваше.
Имаше и друг повод за тревога. Стив Ланг беше неговият началник в Сенчъри Хаус, но Ланг никога не бе ходил в Ирак. Той бе работил в Египет и Йордания. Паксман познаваше Ирак. И знаеше арабски. Не като Мартин, разбира се, но Мартин беше изключение. Все пак Саймън знаеше достатъчно от няколкото посещения там, преди да го направят ръководител на сектора за Ирак, за да изпитва истинско уважение към качествата на иракските учени и находчивостта на иракските инженери. Не беше тайна, че повечето британски технически учебни заведения смятаха своите възпитаници от тази страна за най-добрите в арабския свят.
Неспокойствието, което го бе обзело, откак началниците му казаха, че последният доклад на Йерихон е чиста глупост, се свеждаше до опасението, че Ирак би могъл действително да е по-напред, отколкото смятаха западните учени, макар всички данни да говореха против това.
Той изчака да им сервират вечерята и най-накрая рече:
— Тери, ще направя нещо, което, ако някога се узнае, би означавало края на кариерата ми в Службата.
Мартин се сепна.
— Звучи страшничко. Защо?
— Защото официално ми бе наредено да стоя настрана от теб.
Ученият, който се готвеше да сипе лют сос от манго в чинията си, се вцепени.
— Не ме смятат за надежден вече, така ли? Та Стив Ланг беше онзи, който ме набута в това.
— Не става въпрос за това. Смятат, че… прекалено много се тревожиш.
Паксман не искаше да употреби сравнението на Ланг — „като стара баба“.
— Може и да е така. Дължи се на подготовката ми. Учените не обичат загадките, които сякаш нямат отговор. Тревожим се, докато не разгадаем даден йероглиф. Това заради фразата в прихванатия разговор ли е?