Ковачница на мрак
- Автор: Эриксон Стивен
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-655-474-1
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Ковачница на мрак». Краткое содержание книги:
Всъщност беше просто. Щяха да изловят Отреклите се и да ги избият. Щяха да прочистят последните дълбини на лесовете и да ги изкоренят, а труповете им щяха да хвърлят за храна на реката.
Но знатните бяха друга работа. Когато дойдеше времето обаче Рент щеше да прави каквото му заповядат. Беше войник в края на краищата, а войниците трябва понякога да оставят съвестта си настрана, когато необходимостта налага тежък избор. Освен това щом всичко свършеше, всякакво разкаяние можеше да бъде сдъвкано и изплюто.
Най-близките съюзници на Раал се придвижваха скрито през хълмовете Тула, отвъд Стария лес. Точно те бяха целта му. Хун Раал не разчиташе много на капитан Силан, но поне Естала и Рисп бяха там. Щом доставеше съобщението си, Рент щеше да обърне, да прехвърли отново река Дорсан Рил и след това да се отправи на север, за да намери други части.
Утрото го завари подкарал в лек тръс по пътя, който лъкатушеше през хълмовете. Очите му бяха зачервени от безсъние, но все едно, щеше да продължи. Не беше срещнал никого, откакто излезе от Стария лес.
Забеляза внезапното внимание на коня — ушите му се изпънаха напред. Погледна нагоре и видя на пътя малка фигура. Момче, оцапано с кал.
Сигурно някое хлапе от Отреклите се, за които разправяха, че живеели из тези хълмове. Намръщен, Рент махна на момчето да се разкара от пътя му, щом се приближи.
Но детето остана където си беше, на средата на пътя.
— Какво искаш? — скастри го Рент, щом дръпна юздите. — Да те сгазя ли? Дръпни се!
— Казвам се Орфантал — заяви момчето. — От дома Корлас. И настоявам за правото на закрила.
— Благородник? — Рент изсумтя. — Съмнявам се.
— Водеха ме в Цитаделата — каза момчето. — Но ни нападнаха. Всички други умряха.
— Благородник щеше да е по-добре защитен от… — Очите на момчето примигнаха, а след това нещо проби ризницата на Рент и го прониза под дясната мишница. Внезапен студ се плъзна между ребрата му и от студа изригна огън. Нечия ръка го дръпна за колана и го смъкна от седлото.
Не можеше да проговори. Силата го напусна, сякаш изтече. Рент зяпна в лицето на някакъв старец, лице изкривено от злост, с очи, впити в неговите и празни като ями в самата Бездна.
— За Харал — чу той думите на мъжа, докато той извърташе острието, преди да го изтръгне.
Рент потрепери, но това сякаш нямаше нищо общо с него. „Харал? Не познавам никой с такова име.“ Искаше да го каже на непознатия. Искаше да обясни грешката, която е направил, но от устата му не излезе нищо освен кръв. Гореща, с вкуса на желязото, което бе отнело живота му.
Орфантал зяпна от ужас, а когато видя как Грип се изплю в лицето на мъртвия, студ изпълни вътрешностите му и го обзе страх. Старецът беше казал, че им трябва кон. Защото ги гонеха и искаха да убият и двамата?
Бяха видели идващия ездач и Грип го беше пратил на пътя и му бе казал какво да каже.
Орфантал бе помислил, че просто ще откраднат коня, понеже нямаха пари. Но че един ден ще се отплатят на човека, дори да му дадат нов кон. Да.
А сега гледаше как старецът се надига от мъртвото тяло и бърше кръвта от ножа си в наметалото на ездача. Конят беше отишъл малко по-напред, стоеше и трепереше. Грип замърмори тихо, приближи се до него и след малко държеше юздите. Обърна се към Орфантал.
— Тръгваме за Карканас. — Видя лицето му и се намръщи. — Той беше от легиона и ни нападна легионът. Те са сега враговете, заложник. Вече сме в гражданска война — разбираш ли ме?
Орфантал кимна, макар да не разбираше. Нищо не разбираше вече.
— Няма да скрия трупа — каза Грип. — Искам да го намерят. Искам да знаят. Нещо повече, искам да знаят, че Грип Галас направи това и че Грип Галас ще ги намери. — Извади пак ножа, подаде юздите на Орфантал и закуцука към трупа.
Отряза главата — в прахта закапа кръв, — изряза инициалите си на челото, вдигна я за косата и я хвърли на средата на пътя.
Пак избърса ножа в наметалото, върна се при Орфантал и докато се качваше на коня, изпъшка:
— Ох, как ме боли това коляно. Направо ще ме убие.
„Всички герои са мъртви.
Аз съм изгубен.
Всички сме изгубени.“
Ръката, която посегна да издърпа Орфантал, беше червена. А утринният въздух миришеше на желязо.
Трета част
Доказателства за честолюбието ти
11.
Накъдето и да се обърнеше, Аратан виждаше опустошение. Под безцветно небе — къщи, клекнали в собствените си руини, и да ги гледа човек означаваше да попие в ума си всичките подробности на провала, докато не затлачат мислите му като тиня. Ниски почернели от пушек каменни стени стърчаха от опърлените треви като мръсни зъби. Изгърбен в седлото, той търпеше костеливите им гримаси, докато Бесра бавно се тътреше под него. Стените бяха без никакъв ред и в нито едно от безразборно разхвърляните заграждения нямаше добитък.