Кралят

Отговорът на Торчър бе тих като въздишка:

– Както наредите.

Треперливите пламъчета на факлата хвърляха слаба светлина, ала тя бе достатъчна, та Рот да разпознае мъжа пред себе си – свещенослужител без особено влияние в двора… ала чийто баща приживе бе лечител.

Пазител на билки и отвари.

Мъжът си мърмореше под носа.

– …направи още за една нощ. Не мога да сторя невъзможното…

Докато свещенослужителят се приближаваше до работната маса, тялото на Рот реагира без никаква помощ от страна на ума му. Изскачайки от сенките, той сграбчи една мършава ръка над лакътя, влагайки цялата си сила без никакъв финес. В отговор се разнесе пронизителен писък на изненада, но после факлата се люшна към него и Рот замалко да изпусне жертвата си, когато пламъците лумнаха в очите му.

– Затвори вратата! – изкрещя той, докато се опитваше да сграбчи свещенослужителя през кръста.

Въпреки че не можеше и дума да става за сравнение в ръс­та им (Рот беше два пъти по-едър), одеждите на свещенослужителя бяха хлъзгави и той така се мяташе, че на краля му беше трудно да го удържи. А факлата представляваше опасност, докато се бореха за нея. По стените, по котела, по масата танцуваха сенки и Рот усети парване в ръцете, когато се опита да…

А после плащът, с който бе скрил самоличността си, пламна…

Изпепеляваща горещина жарна едната страна на тялото му и плъзна към косата му и той отскочи назад, мъчейки се да извади камата си, за да среже плата… само че оръжието беше под плаща. Единственото, което можа да направи, бе да напипа очертанията на дръжката в ножницата.

Отскачайки още веднъж назад, той опита да смъкне обемистата материя през главата си, но бързо свали ръка с писък на болка. Само за миг пламъците го обгърнаха и въпреки че се опитваше да ги потуши с ръце, беше, сякаш се мъчи да пропъди облак оси. Махайки трескаво, заслепен от агонията и горещината, докато в ушите му пращяха пламъци, кралят си даде сметка, че…

Няма да излезе жив от това…

Останал без въздух, с лудешки биещо сърце и душа, която крещеше заради несправедливостта на всичко това, на Рот му се прииска да беше различен – мъж на оръжието, а не на перото, някой, който можеше да надвие противника ловко и уверено…

Пороят се изля отгоре – зловонен, със скверен вкус… и лепкав, по-скоро мокро вълнено одеяло, отколкото течност. Със съскане и шипене, и смрад, от която очите му още повече се насълзиха, пламъците угаснаха.

В същия миг се разнесе оглушителен трясък – Торчър бе метнал котела настрани.

– Недейте да преглъщате, господарю! Изплюйте го, ако е влязло в устата ви!