Аленото цвете и бялото
- Автор: Фейбер Мишель
- Год: 2005
- Язык: болгарский
- Год: Еднорог
- ISBN: 954-9745-85-6
- Переводчик: Боряна Джанабетска
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Аленото цвете и бялото». Краткое содержание книги:
Битката на младата жена да спаси тялото и душата си е естественият център на този панорамен разказ — и макар Шугър да е дете на своето време, проникновеното перо на автора придава на романа универсална привлекателност, надхвърлила границите на времето.
Уилям оставя рязко ножа и вилицата си и вперва в нея поглед, по бащински строг; търпението му е на изчерпване.
— Твоят ангел пазител има ли криле? — пита той саркастично.
— Разбира се, че има — изсъсква Агнес в отговор. — Ти за каква ме имаш? — Но тя може да прочете съвсем ясно в очите му отговора на въпроса си. — Не ми вярваш, нали, Уилям?
— Не, скъпа — казва той с въздишка. — Не ти вярвам.
Пулсиращата вена на слепоочието й се вижда съвсем ясно — прилича на насекомо, пленено между полупрозрачната кожа и извивката на черепа.
— Ти не вярваш в нищо, нали? — пита тя с нисък, грозен глас, какъвто той никога не е чувал да излиза от устата й.
— Аз… какво искаш да кажеш, скъпа? — заеква той.
— Ти не вярваш в нищо — казва тя, вперила яростно поглед в него през пламъка на свещите. Гласът й става все по-груб с всяка сричка, всяка следа от обичайната му напевност и мелодичност изчезва, докато думите й зазвучават като отвратено ръмжене. — В нищо, освен в Уилям Ракъм. — Тя оголва съвършените си зъби. — Какъв измамник. Какъв глупак.
— Не те разбирам, скъпа — той е прекалено стъписан, за да се ядоса; ако трябва да кажем истината, всъщност е уплашен — този нов неин глас звучи странно и плашещо, когато излиза от устни, наподобяващи розова пъпка — подобен на кучешко ръмжене, той му напомня на пороя от непознати езици, на който внезапно заговорили според библейското предание хората по Петдесетница.
— Разбирай каквото искаш, глупако — тя почти изплюва думите. — Повдига ми се от теб.
Той скача на крака. Храна и посуда се разхвърчават на всички страни. Свещникът се катурва с трясък сред пламъци, разтопен восък и сребърни отблясъци. Уилям изревава уплашено и се хвърля към свещите, гасейки ги с длани.
Когато се успокоява, че няма да загинат сред адски пламъци, Агнес вече се е проснала на пода — но този път не лежи в елегантен припадък, а прилича на раздърпана парцалена кукла, разперила на всички страни омекналите си крайници, с разпилени фусти, като че ли някой опитен стрелец току-що е пронизал с куршум гръбнака й.
Още когато звънецът отеква за първи път на сенчестата веранда пред къщата на Прайъри Клоуз номер двайсет и две, вратата се отваря и Уилям Ракъм бива приет незабавно. За момент той спира зашеметено — не може да разпознае облечената в бяло жена пред себе си; току-що измитата коса на Шугър се спуска на влажни, по-тъмни къдрици по обсипания с дантели корсаж, бузите й, обикновено бледи, са зачервени. Изненадал я е в уханното й неглиже, докато се приготвя, за да бъде хубава за него.
— Влез, влез — настоява тя с умолителен тон, защото дъждът плющи косо в гърба му и нахлува в антрето.
— Крайно време е да престана с тези глупости и да наема кочияш — мърмори той, докато тя го въвежда вътре. — Това е непоносимо… — той трепва изненадано, когато тя посяга забързано да му помогне, ахкайки загрижено, поставя ръце на раменете му и се опитва да свали подгизналото палто.
— Роклята нова ли е? — пита той.
— Да — признава тя и се изчервява още повече. — Купих я с парите, които ми изпрати. — Опитът й да закачи палтото се проваля, тежкото, мокро палто катурва елегантната закачалка. Тя улавя палтото в ръце, а металът изтраква на пода. — Не исках да харча излишни пари — казва тя смутено, повдига високо палтото и го окача за кожената яка на една кука, забита в стената. — Само че старите ми рокли още не са пристигнали…
Ракъм плясва челото си с длан.
— О! Извинявай! — изпъшква той. — Затънал съм до уши в работа.
— Уилям, ръката ти… — тя я взема в своите и я обръща с дланта нагоре. Дланта е обгорена, виждат се излезли съвсем наскоро мехури. — Ооо, колко ужасно… — и тя започва да целува нежно изгорените места с меките си, сухи устни.
— Нищо особено — казва той. — Малка неприятност с един свещник. Но как съм могъл да те оставя така толкова дълго време… Ще наредя да изпратят сандъците още утре. Ако знаеше колко много неща се струпаха…
Палтото му се откъсва от куката и тупва глухо на пода.
— Дявол да го вземе! — избухва той. — Трябваше да ти купя прилична закачалка! Проклетият му евреин каза, че била по-солидна, отколкото изглеждала. Нестабилен боклук! — той ритва падналата закачалка и предизвиква звън от вибриращата мед.
— Няма нищо, няма нищо — успокоява го припряно Шугър, вдига палтото от пода и го понася към дневната. В камината гори огън; тя отдавна е установила, че столът с права облегалка, който стои пред писалището, е много подходящ за сушене на дрехи.