Кралят на зимата

— Бихме могли да отидем в Кърнау — каза тя замечтано. — Мерлин винаги е казвал, че Кърнау е благословено място. Далече е от саксите.

— Ирландия — казах аз — е по-далече.

Почувствах как тя трепна в ръцете ми.

— Ирландия е прокълната.

— Защо? — попитах аз.

— Те притежаваха Съкровищата на Британия — отговори тя, — и ги изгубиха.

Не ми се говореше за Съкровищата на Британия, нито за Боговете, за нищо, което можеше да развали онзи момент.

— Тогава в Кърнау — съгласих се аз.

— Една малка къщичка — каза Нимю и след това изброи всичко, което беше нужно за една къщичка — кани, тенджери, шишове, сита, ведра от тисово дърво, куки за изкормване на животни, сърпове, чакрък, вретено, рибарска мрежа, варел, огнище и легло. Дали беше мечтала за тези неща в своята влажна и студена пещера над врящото море?

— И без сакси, и без християни — добави тя. — Може би трябва да отидем на островите в Западното море, а? На островите отвъд Кърнау. В Лионес — прошепна тя красивата дума. — Да живеем и да се обичаме в Лионес — добави тя и се разсмя.

— Защо се смееш?

Тя помълча, после сви рамене.

— Лионес е за друг живот — каза тя и с това неясно твърдение развали магията. Поне за мен, защото на мен ми се стори, че чувам подигравателния смях на Мерлин, който се кискаше сред летните листа. Оставих мечтата бавно да отлети, докато ние лежахме неподвижни в меката светлина на отиващия си ден. Два лебеда отлетяха на север към долината, която водеше към огромното фалическо изображение на Бог Суселос, което беше издълбано във варовиковия хълм близо до имението на Гилад. Сенсъм искаше да бъде заличено смелото изображение. Гуинивиър се беше противопоставила на неговото желание, но не беше успяла да предотврати издигането на малко християнско светилище в подножието на хълма. Бях си наумил да купя онази земя, когато мога, не за да я обработвам, а за да попреча на християните да скрият или унищожат образа на Бог Суселос.

— Къде е Сенсъм? — попита Нимю, беше прочела мислите ми.

— Сега е наставник на монасите от Свещеното бодливо дърво.

— Дано него да го убоде — каза тя отмъстително. Нимю се измъкна от ръцете ми, седна и издърпа одеялото чак до врата си. — А Гундлеус днес се сгодява, а?

— Да.

— Няма да доживее да се порадва на своята булка — каза тя, но това беше по-скоро надежда, отколкото уверено предсказание.