Кралят на зимата
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 9545842003
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
Жената сякаш си беше глътнала езика, но посочи на юг и отчаяно замаха с ръка към морския бряг в най-отдалечения край на Острова, очевидно искаше да ми угоди, за да ме омилостиви. Махнах меча от лицето й и ритнах полите на дрехата й, които отново покриха бедрата й. Жената се скри сред някакви тръни. Другите изплашени души зяпаха от колибите си. Аз тръгнах по една пътека на юг към чернеещото море.
Минах през още две селца, но никой не се опита да ме спре. Бях станал част от реалния кошмар на Острова на мъртвите — едно същество тръгнало в зори с изваден меч. Вървях през полета, обрасли със светла трева, осеяна с трилистни детелини, синя телчарка и алени орхидеи. Тогава си помислих, че трябваше от самото начало да се досетя, че Нимю, любимото дете на Манауидан, щеше да потърси убежище близо до морето.
Южният бряг на Острова също беше скалист, но беше нисък. Големи вълни се разбиваха в камъните, скалните цепнатини поглъщаха солената вода, побелели от пяна, а следващата вълна идваше и избухваше в облак ситни капчици. Водата сякаш вреше в огромен казан. Беше лятно утро, но морето беше сиво като желязо, духаше студен вятър и морските птици жално пищяха.
Скачах от скала на скала и слизах все по-близо до морето. Вятърът развяваше изпокъсаното ми наметало. Заобиколих един висок каменен стълб и видях пещера само на няколко стъпки над тъмната линия, оставена от приливната вълна. Пред пещерата имаше една издатина, а върху нея бяха струпани кости от птици и други животни. Купчините бяха направени от човек, защото бяха на еднакви разстояния една от друга, а върху всяка една внимателно бяха кръстосани по-дълги кости и отгоре беше поставен по един череп. Спрях, страхът заля душата ми, както морската вълна заливаше брега. Гледах към убежището. Сигурен бях, че на целия този Остров на обречените души нямаше друго убежище толкова близо до морето.
— Нимю? — извиках аз, когато събрах достатъчно смелост да се приближа. — Нимю?
Изкачих се до тясната скална площадка и бавно минах покрай купчините кости. Страхувах се от онова, което щях да намеря в пещерата.
— Нимю? — извиках аз.
Зад мен вълните гърмяха и протягаха бели пипала към издатината. Водата се връщаше надолу и се стичаше обратно в морето, после с гръм се разбиваше нова вълна. Пещерата беше тъмна и тиха.
— Нимю? — казах аз отново и гласът ми трепна.
Входът на пещерата се пазеше от два човешки черепа, натикани в ниши от двете страни на входа. Те се хилеха насреща ми с изпочупените си зъби.
— Нимю?
Никой не отговори, само вятърът виеше, птиците тъжно крещяха, а ужасното море блъскаше брега.
Влязох в пещерата. Вътре беше студено и тъмно. Стените бяха влажни. Подът от дребни камъни се надигаше и аз трябваше да се наведа, за да продължа напред. Пещерата се стесни и остро зави наляво. Трети череп пазеше на завоя, спрях, за да могат очите ми да свикнат с мрака, след това минах покрай черепа и видях тъмния край на пещерата.
И там, в тъмния ъгъл, леже тя. Моята Нимю.
Отначало помислих, че е мъртва, защото беше гола, спластената й черна коса покриваше лицето й. Тя беше свила колене до гърдите си и беше обгърнала краката си със своите бледи ръце. Понякога, сред зелените хълмове, се осмелявахме да разкопаваме могилите на погребани хора, за да търсим злато. Там намирахме костите на мъртъвците сгушени точно така, клекнали в земята, за да отблъскват духовете през цялата вечност.
— Нимю?
Трябваше да пълзя на колене и на лакти, за да стигна до нея.
— Нимю? — отново казах аз. Но този път името й спря в гърлото ми, защото бях сигурен, че е мъртва. Тогава видях, че ребрата й се повдигаха. Тя дишаше, но все още изглеждаше като мъртва. Оставих Хюелбейн, протегнах ръка и докоснах нейното студено бяло рамо.
— Нимю?
Тя скочи срещу мен, засъска, оголи зъби, едното й око беше червена дупка, а другото се беше обърнало така, че от него се виждаше само бялото. Тя се опита да ме ухапе, издра ме, изписка някакво проклятие и ме заплю. След това протегна дългите си нокти към очите ми.
— Нимю! — изкрещях аз.Тя плюеше, лигавеше се, бореше се и ме хапеше по лицето с мръсните си зъби. — Нимю!
Тя изпищя ново проклятия и сграбчи гърлото ми с дясната си ръка. Тя притежаваше силата на лудите и писъкът й се изви в победоносен вик, когато пръстите й стиснаха гръкляна ми. Тогава изведнъж разбрах, какво трябваше да направя. Сграбчих лявата й ръка, забравих болката в гърлото и поставих собствената си белязана ръка върху белега на нейната длан. Държах така ръката си и не мърдах.