Кралят на зимата
- Автор: Корнуэлл Бернард
- Серия: Warlord Chronicles #1
- Год: 1997
- Язык: болгарский
- Год: Абагар
- ISBN: 9545842003
- Переводчик: Сашка Георгиева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Кралят на зимата». Краткое содержание книги:
— Не знам какво стана със златното око — каза тя със съжаление и докосна превръзката.
— Поръчал съм друго око — казах й аз, но не споменах, че бях изпратил на златаря последните си пари. Отчаяно се нуждаех от бойна плячка, за да напълня отново кесията си.
— Аз пък съм гладна — каза Нимю и в гласа й прозвуча нотка от нейната някогашна дяволитост.
Супата в гърнето се беше сгъстила, затова сложих на дъното на една тенджера няколко брезови клончета да не загори и я изсипах там. След това сложих тенджерата на огъня. После Нимю изяде всичко, протегна се в своята празнична беседка и се загледа в поточето. Под водата плуваше видра и над нея излизаха мехурчета. Бях виждал животното и преди — беше стар мъжкар, чиято козина беше белязана от някогашни битки и рани от ловни копия. Нимю проследи мехурчетата, които се скриха под една паднала върба и тогава заговори.
Тя винаги е обичала разговорите, но онази вечер беше просто неуморима. Искаше да й разкажа всичко, което се беше случило в нейно отсъствие, до най-малки подробности. А всяка подробност тя наместваше в някаква своя схема, така че събитията от последната година накрая заприличаха, поне за нея, на мозаечен под, където всяко отделно камъче макар и да изглеждаше незначително, прибавено към останалите, ставаше част от едно сложно и многозначително цяло. Нимю прояви най-голям интерес към Мерлин и към ръкописа, който той беше измъкнал от обречената библиотека на Бан.
— Ти не го ли прочете? — попита тя.
— Не.
— Аз обаче ще го прочета — каза тя пламенно.
Поколебах се за момент, но после реших да кажа какво мисля.
— Мислех, че Мерлин ще дойде да те вземе от Острова — казах аз. Рискувах да я обидя по две причини — първо защото думите ми криеха укор срещу Мерлин и второ, защото й напомнях за единственото нещо, за което тя не искаше да говори — за Острова на мъртвите. Но тя не се обиди.
— Мерлин сигурно е смятал, че мога сама да се погрижа за себе си — каза тя, след това се усмихна. — Освен това той знае, че аз имам теб.
Вече се беше стъмнило и потокът ромолеше, посребрен от лунната светлина. В главата ми се въртяха десетки въпроси, но не смеех да ги задам. Изведнъж тя сама започна да им отговаря. Заговори за Острова или по-точно заговори за онази малка частица от нейната душа, която винаги беше съзнавала ужаса на онова място, дори когато всичко друго в нея се беше предало на сполетялата я участ.
— Мислех, че лудостта е като смъртта — и че лудият не разбира, че може да бъде и друг, но той разбира. Наистина. То е като да гледаш себе си отстрани и да не можеш да си помогнеш. Сякаш си изоставил себе си — каза тя и замълча. В единственото й око се появиха сълзи.
— Недей — промълвих аз, внезапно загубил всякакво желание да науча нещо повече.
— А понякога — продължи тя — седях на моята скала, гледах морето и знаех, че не съм луда, чудех се защо беше всичко това, каква беше причината. Тогава разбирах, че всъщност трябваше да бъда луда, защото ако не бях, всичко това щеше да бъде напразно.
— Разбира се, че е било напразно — викнах аз гневно.
— О, Дерфел, скъпи Дерфел. Умът ти е като камък, който се откъсва от скала — усмихна се тя. — Разбира се, че не е било напразно. Аз бях там поради същата причина, поради която Мерлин намери ръкописа на Каледин. Не разбираш ли? Боговете си играят с нас, но ако отворим душите си, тогава ние ще станем част от тази игра, а не нейни жертви. Има причина за лудостта! Тя е дар от Боговете, и като всеки техен дар, и тя има своята цена, но аз вече я платих.
Тя говореше пламенно, а аз изведнъж почувствах непреодолимо желание да се прозина и колкото и да се опитвах да скрия прозявката, не можах и Нимю я видя.
— Имаш нужда от сън, Дерфел — каза тя.
— Не — запротестирах аз.
— Миналата нощ спа ли?
— Малко.
Всъщност бях седял на прага на къщичката и дремех на пресекулки, събуждан от мишките, които шумоляха в сламения покрив.
— Тогава иди да си легнеш — каза тя твърдо, — и ме остави тук да помисля.
Бях толкова уморен, че едва намерих сили да се съблека, накрая се строполих на папратовото легло и заспах като мъртъв. Беше дълбок здрав сън — така спеше войникът намерил безопасно убежище след битка, когато неспокойните сънища, прекъсвани от кошмарните спомени за свистящи мечове и проблясващи вражи копия, напуснат душата му. Точно така спях и аз в онази нощ. Тогава Нимю дойде при мен. Отначало си помислих, че сънувам, но след това се стреснах и се събудих, усетил студената голота на тялото й до моето.