Кралят на зимата

— Не.

— Аз обаче ще го прочета — каза тя пламенно.

Поколебах се за момент, но после реших да кажа какво мисля.

— Мислех, че Мерлин ще дойде да те вземе от Острова — казах аз. Рискувах да я обидя по две причини — първо защото думите ми криеха укор срещу Мерлин и второ, защото й напомнях за единственото нещо, за което тя не искаше да говори — за Острова на мъртвите. Но тя не се обиди.

— Мерлин сигурно е смятал, че мога сама да се погрижа за себе си — каза тя, след това се усмихна. — Освен това той знае, че аз имам теб.

Вече се беше стъмнило и потокът ромолеше, посребрен от лунната светлина. В главата ми се въртяха десетки въпроси, но не смеех да ги задам. Изведнъж тя сама започна да им отговаря. Заговори за Острова или по-точно заговори за онази малка частица от нейната душа, която винаги беше съзнавала ужаса на онова място, дори когато всичко друго в нея се беше предало на сполетялата я участ.

— Мислех, че лудостта е като смъртта — и че лудият не разбира, че може да бъде и друг, но той разбира. Наистина. То е като да гледаш себе си отстрани и да не можеш да си помогнеш. Сякаш си изоставил себе си — каза тя и замълча. В единственото й око се появиха сълзи.

— Недей — промълвих аз, внезапно загубил всякакво желание да науча нещо повече.

— А понякога — продължи тя — седях на моята скала, гледах морето и знаех, че не съм луда, чудех се защо беше всичко това, каква беше причината. Тогава разбирах, че всъщност трябваше да бъда луда, защото ако не бях, всичко това щеше да бъде напразно.

— Разбира се, че е било напразно — викнах аз гневно.

— О, Дерфел, скъпи Дерфел. Умът ти е като камък, който се откъсва от скала — усмихна се тя. — Разбира се, че не е било напразно. Аз бях там поради същата причина, поради която Мерлин намери ръкописа на Каледин. Не разбираш ли? Боговете си играят с нас, но ако отворим душите си, тогава ние ще станем част от тази игра, а не нейни жертви. Има причина за лудостта! Тя е дар от Боговете, и като всеки техен дар, и тя има своята цена, но аз вече я платих.

Тя говореше пламенно, а аз изведнъж почувствах непреодолимо желание да се прозина и колкото и да се опитвах да скрия прозявката, не можах и Нимю я видя.

— Имаш нужда от сън, Дерфел — каза тя.

— Не — запротестирах аз.

— Миналата нощ спа ли?

— Малко.

Всъщност бях седял на прага на къщичката и дремех на пресекулки, събуждан от мишките, които шумоляха в сламения покрив.

— Тогава иди да си легнеш — каза тя твърдо, — и ме остави тук да помисля.

Бях толкова уморен, че едва намерих сили да се съблека, накрая се строполих на папратовото легло и заспах като мъртъв. Беше дълбок здрав сън — така спеше войникът намерил безопасно убежище след битка, когато неспокойните сънища, прекъсвани от кошмарните спомени за свистящи мечове и проблясващи вражи копия, напуснат душата му. Точно така спях и аз в онази нощ. Тогава Нимю дойде при мен. Отначало си помислих, че сънувам, но след това се стреснах и се събудих, усетил студената голота на тялото й до моето.