Кралят на зимата

Слънцето изгря. Сега видях, че косата на Нимю се беше спластила от мръсотия и беше цялата покрита с въшки, кожата й беше мръсна. Тя беше загубила златното си око. Беше толкова слаба, че едва вървеше. Затова докато слизахме надолу към тясната ивица, която свързваше Острова със сушата, аз я взех на ръце и открих, че беше по-лека и от десетгодишно дете.

— Много си слаба — казах аз.

— Така съм се родила, Дерфел — отговори тя.

— Имаш нужда от почивка.

— Знам.

Тя отпусна глава на гърдите ми и за първи път в живота си се почувства напълно щастлива, че някой друг се грижи за нея.

Носих я до първата каменна стена. Морето гърмеше от ляво, а от дясно заливът блестеше, огрян от изгряващото слънце. Не знаех как щях да я преведа край стражите. Знаех само, че трябваше да напуснем Острова, защото такава беше нейната съдба, а аз бях машата на тази съдба. Затова вървях и вярвах, че Боговете ще се погрижат за нас, когато стигнем до последната преграда.

Пренесох Нимю и през средната стена с черепите и продължих напред към зелените хълмове на Думнония. На площадката върху последната каменна стена, която блестеше бяла и гладка пред мен, виждах силуета само на един копиеносец, но предположих, че след като ме бяха видели да напускам Острова, през канала вече идваха и други войници. Долу, в подножието на стената, върху пясъчния бряг стояха още стражи. Бяха застанали така, че да ми преградят пътя към сушата. Ако трябваше да убивам, помислих си аз, щях да убивам. Това беше волята на Боговете, не моя, и Хюелбейн щеше да сече с умение и сила, дадени от Боговете.

Но когато стигнах до последната стена с лекия си товар, вратите между живота и смъртта се отвориха. Очаквах да видя командващия охраната с неговото ръждиво копие готов да ме върне назад. Но вместо това видях Галахад и Каван, които чакаха пред черния праг с извадени мечове и с щит в лявата ръка.

— Ние тръгнахме след теб — каза Галахад.

— Бедуйн ни изпрати — добави Каван. Аз покрих ужасната коса на Нимю с качулката на наметалото така че приятелите ми да не видят нейното падение. В стремежа си да се скрие цялата, тя се притисна към мен.

Галахад и Каван бяха довели моите хора, които сега държаха пазачите на Острова на далечния бряг, насочили копия срещу тях. А Галахад и Каван бяха заставили лодката да ги откара отвъд канала.

— Днес щяхме да тръгнем да те търсим — каза Галахад, погледна към Острова и се прекръсти. Той ме огледа с любопитство сякаш се страхуваше, че може да съм се върнал оттам по-различен.

— Трябваше да се досетя, че ще ви намеря тук — казах аз.

— Да — каза той — трябваше.

В очите му имаше сълзи, сълзи от щастие.