Кралят на зимата

— Половината град говори, че войната вече е загубена, господарю — каза ми той, когато се върна. Нимю спеше и ние разговаряхме край поточето, което течеше близо до къщурката.

— А другата половина? — попитах аз.

Той се захили.

— Другите с нетърпение очакват Лухназа, господарю. За нищо друго не мислят. Но тези, които мислят, всички са християни — каза той и се изплю в потока. — Те казват, че Лухназа е празник на злото и че крал Горфидид идва, за да ни накаже за нашите грехове.

— В такъв случай — казах аз — по-добре да извършим достатъчно грехове, та да си заслужим наказанието.

Иса се засмя.

— Някои разправят, че господарят Артър не смее да напусне града от страх, че ако войниците му си тръгнат от тук, ще избухне бунт.

Аз поклатих глава.

— Той иска да бъде с Гуинивиър на Лухназа.

— Кой не би искал? — попита Иса.

— Говори ли със златаря? — попитах аз. Иса кимна.

— Той каза, че не може да направи око за по-малко от две седмици, защото никога не е правил такова нещо, но щял да намери нечий труп и да извади окото му, за да вземе точно мярката. Казах му, че ще е по-добре да намери труп на дете, защото дамата не е голяма, нали? — повдигна той брадичката си към къщата.

— Каза ли му, че окото трябва да бъде кухо?

— Да, господарю.

— Добре си направил. А сега, предполагам, че би искал да се отдадеш на най-греховните си желания и да празнуваш Лухназа, нали?

Той се захили.

— Да, господарю.

Лухназа трябваше да е празник на жътвата, но младите винаги го превръщаха в празник на плодородието, който трябваше да започне тази нощ, в навечерието на Лухназа.

— Тогава върви — казах му аз. — Аз ще остана тук.

В онзи следобед направих на Нимю нейна лична беседка за празника на Лухназа. Съмнявах се, че това ще й достави удоволствие, но аз исках да го направя, затова отрязах върбови клони и сплетох малка беседка край потока, която украсих с метличина, макове, маргаритки, напръстничета и сплетох отгоре дългите стебла на розови грамофончета. Из цяла Британия се правеха такива беседки за празника на Лухназа, а следващата пролет из цяла Британия щяха да се родят стотици бебета, заченати на Лухназа. Смяташе се, че пролетта е най-доброто време за раждане на деца, защото тогава светът живееше с радостното очакване на лятното изобилие. (Макар че тази година изобилието и щастието не вървяха ръка за ръка, защото всичко зависеше от битките, които ни очакваха след жътвата.)

Нимю излезе от къщичката, точно когато заплитах последните маргаритки на върха на беседката.

— Лухназа ли е? — попита тя изненадана.

— Утре.

Тя свенливо се засмя.

— Никой никога не ми е правил беседка.

— Ти никога не си искала.

— Сега обаче искам — каза тя и седна в сянката на пъстрата беседка с такова удоволствие, че сърцето ми подскочи от щастие. Тя беше намерила превръзката за окото и беше облякла една от роклите, донесени от слугинята на Гилад. Беше рокля на робиня — обикновена кафява дреха, но много й отиваше, на нея винаги й отиваха семплите дрехи. Тя беше бледа и слаба, но беше чиста и на бузите й имаше лека руменина.