Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Рагаван се облещва — от храсталака се надига някаква фигура. Жена. Висока, със златисти проблясъци по главата… Руса коса? Дрейлинг?
Това в ръката ѝ да не е пушка?
Тя вдига пушката…
Рагаван се чува как казва: „Спри!“ Усеща движенията си. Все едно е извън тялото си, реагира само по инстинкт, прикладът се долепя рязко до рамото му, прицелът и мушката се изравняват към фигурата…
Изведнъж всичко преживяно на високото плато нахлува в главата му. Деца със стреломети, прикрили се в ями. Старицата, на която помага да стане, а тя се опитва да го наръга с ножче. Връща се от патрул и намира редник Мишра по лице на пътя, виещо момиче забива неспирно нож в него, а Рагаван вади пистолета си и…
Бум.
Пушката подскача в ръцете му.
Фигурата се стоварва в храстите.
Рагаван мига.
„Аз ли го направих?“
Дори от такова разстояние вижда как Махаджан се облещва от потрес. И се разкрещява:
— Не! Не! Кой стреля? Кой стреля?!
Рагаван не отговаря. Отпуска пушката и хуква нагоре по хълма към него. И други войници са се устремили натам.
Махаджан се е навел в храстите и вика диво:
— Кой стреля? Кой шибаняк стреля?! Повикайте лекар! Веднага доведете лекар!
— Какво стана? — пита го Рагаван от няколко крачки. — Коя е тази?
— Тя се предаваше! — отвръща оглушително Махаджан. — Говорех с нея! Предаваше се! Кой, да му го начукам, стреля, проклет да е?!
Стомахът на Рагаван натежава ледено.
— Тя… тя имаше пушка…
Махаджан впива поглед в него.
— Ти ли беше? Ти ли, ефрейтор? Тя се предаде, проклетнико! Даваше ми пушката си, ефрейтор! Ти знаеш ли изобщо коя застреля, а? Имаш ли представа какво направи бе?!
Рагаван наднича над рамото му към тялото на земята.
Ръката му сама се притиска към устата.
— О, не — шепне той. — О, не, не, не…
Малагеш чува как над нея се разцепват дъски. Кокалчето на пръста ѝ в халката на гранатата е побеляло. Сърцето ѝ бие толкова бързо, че бученето на кръвта в ушите ѝ е като тътен.
„Просто го направи. Хайде, дръпни! Какво чакаш? Не мисли, а го направи!“
Ръката ѝ не помръдва.
— Не ти стига смелост, а? — подмята Рада.
— Как пък не — отвръща Малагеш, обляна в пот.
— Е, щом ти стига… Отдавна очаквам, че ще ме убие Сейпур — казва Рада. — Радвам се, макар и малко, че и ти ще умреш с мен.
Слабите гласове на пазителите още отекват в главата ѝ:
„… стоварих острието, разсмях се от кръвта по лицето си…“
„… хвърлихме се напред, краката ни препускаха по земята, виехме към слънцето и го накарахме да узнае що е страх…“
„… изоставяха децата си, за да избягат от нас, но беше все едно — и млади, и стари бяха наши врагове…“
— Проклета да си, Рада, че ме принуди да направя този избор — казва Малагеш. — И проклети да са моите войници, че са те спасили в Баликов, че са изпълнили дълга си.
— Не ме спасиха — едва чуто отговаря Рада. — Аз умрях под онази къща. Но тогава още не знаех.
Страховит трясък над тях. И невъздържан вик… гласът на Бисвал…
— Тюрин? Тюрин, долу ли си?
— Разкарай се оттук, Лалит! — провиква се тя. — Махни се! Аз ще… ще взривя тази прокълната къща!
Ръката ѝ вече трепери.
— Какво? Тюрин, не полудявай! Слизам!
— Не! Махни се! Говоря сериозно! Наистина. — Тя стиска клепачи. Сълзите ѝ потичат по бузите. — Нямам друг избор! Изведи войниците оттук!
— Не прави нищо! Просто… просто чакай!
Тропот на забързани стъпки.
— Не! — крещи Малагеш. — Не слизай! Махни се, махни се!
Той не спира. Тя вижда кални ботуши, Бисвал се спуска бавно по стъпалата, вдигнал ръце.
Дори в този миг видът му я смайва: личи, че генерал Лалит Бисвал се е върнал току-що от битка. Униформата му е нацапана с пръски кал и пепел, на десния му ръкав има петно, в което Малагеш веднага разпознава кръв. Лицето му е посивяло и мършаво, изглежда състарен с години след предишната им среща. Тя се взира в очите му, смалени и бледи от изтощение, губят се в подпухналите торбички под тях. Не би могла да каже кой от тях е по-изнурен и унил: старият мъж на стъпалата, който като че ли е загубил война наскоро, или старата жена до пещта с пръст в халката на граната.
— Трябва да се махнеш оттук, Лалит — моли се Малагеш. — Трябва да бягаш!
Големите тъмни очи на Рада гледат ту нея, ту него.
— Какви са тези гласове? — пита Бисвал и върти озадачено глава. — Кой говори, кой казва тези думи?
— Няма значение, Лалит, просто се махни!
Той тръсва глава и прекрачва към нея.
— Не. Няма. Не знам нито защо си тук, Тюрин, нито какво се случва, нито защо смяташ, че трябва да правиш това. Но аз познавам Тюрин Малагеш и знам, че тя не би постъпила така.