Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
Наоколо остават само неколцина войници. Зигруд чака да се разпръснат и се промушва между дърветата.
Пред служебния вход на къщата стои на пост войник, затова той няма да се насочи натам. Промъква към храстите и се пита какво може да ги е разтревожило толкова…
От десетина стъпки надушва кръв. Много кръв.
Оглежда изпод гъстата сянка на дърво. Няма как да открие всички следи в това положение, но личи къде клонките на храста са били смачкани от падащо тяло.
Надушва и нещо… познато. Дим от цигари. Необикновен дим, ароматен и екзотичен. Същите цигари, казва си Зигруд, които неговата дъщеря пуши почти непрекъснато.
Зигруд се заглежда нагоре към Форт Тинадеши и размишлява.
Малагеш се събужда и след миг вече съжалява за това. Усеща мозъка си като огромна цицина. Пъшка и вдига лявата си ръка да се пипне по челото, но си спомня твърде късно, че китката ѝ е от метал. Удря се в лицето и раната ѝ сякаш пламва. Тя стене жално и тръска глава. Тилът ѝ стърже в каменен под.
Мръщи се и отваря очи. Намира се в килия, осветена от електрическа лампа. Доколкото знае, само на едно място във Воортяштан използват електричество…
Всичко нахлува в ума ѝ като сън.
Мечовете.
— Ей! — казва тя. — Ей, има ли някой?
Тишина.
Насилва се да седне. Струва ѝ се, че нещо в главата ѝ се плиска неприятно — гъста течност, която може да шурне през крехките стени на черепа ѝ. Този път опипва челото си с правилната ръка и открива по лицето си засъхнала кръв. Бисвал май за малко не ѝ е сцепил главата.
Не може да види нищо особено през решетката на вратата: отсреща има само каменна стена, тъмна и мухлясала, над която примигва лампа. Малагеш се изправя, макар това да ѝ отнема много повече време, отколкото очаква, отива до вратата и се обляга на нея.
Проверява джобовете си. Кобура го няма, разбира се, както и останалото снаряжение. Няма го и меча на Воортя. Може да стане още по-зле, ако някой го изхвърли, защото не знае какво представлява.
Пъха лицето си между прътите на решетката, доколкото може, и оглежда коридора. Наляво има само още килии, но на двайсетина крачки вдясно стои редник с тъмночервена барета, жена. Малагеш няма как да прочете името ѝ от такова разстояние, но поне вижда нашивките и вече знае чина ѝ. Дебелата врата до нея е желязна и има остъклено прозорче в средата. Явно тази част от крепостта е стара, защото според Малагеш във вратите няма нищо съвременно.
— Ей… — подвиква тя. Не е говорила от известно време и се прокашля. — Ей, редник! Чуй ме. Слушай, аз… Проклятие, как ме цепи главата… Трябва да говоря с Бисвал! Задължително! Не знам какво си мисли, че става тук, но греши, той… той греши!
Жената до вратата стои неподвижно. И почти не мига.
— Слушай — настоява Малагеш. — Звучи смахнато, редник, но… Но ще ни нападнат. Ще има още една атака на Божественото! Заклевам се, че е вярно! Трябва да направим нещо веднага! И аз не бих повярвала, но…
Дежурната пак мига бавно, вторачена в празното пространство.
Малагеш напряга докрай белите си дробове и изревава:
— Проклето да е всичко, редник! Може да съм в килия, но съм старши офицер, така че изпълнявай незабавно заповедта! Изправени сме пред смъртоносна заплаха, мой и твой дълг е да я възпрем!
Нищо. Все едно жената е глуха.
— Адове… — казва Малагеш. — Няма да ме чуеш каквото и да кажа, нали?
Жената мига отново.
— Ех, че гадост — отбелязва Малагеш, сяда на пода и се мъчи да мисли.
Капитан Сакти седи в голямата заседателна зала на Форт Тинадеши и полага усилия да не заспи. Яздили са почти цяло денонощие и за него е тежка борба да се задържи седнал, камо ли да остане буден. От пръв поглед личи, че майор Хукери и другите старши офицери наоколо са в същото състояние. Вече са осведомени за новата опасност, свързана с дрейлингите. Кое може да е още по-важно, та генерал Бисвал да свика това съвещание?
Вратата се отваря и влиза Бисвал, замислен, с ръце зад гърба. У него се долавя особена гордост и жизненост: леко прекаляване с изопнатия гръб и с напетите крачки. Не е лесно обаче да се познае дали е доволен или вбесен.
Застава на подиума и се обръща към своите офицери.
— Благодаря ви, че сте тук с мен тази нощ — започва тихо. — Знам, че през последните дни не ви беше леко. Нямаме много време, затова ще говоря по същество. Наскоро разкрихме отдавнашен заговор на дрейлингите — укривали са воортяштански артефакти на Божественото, събрани от дъното на океана. Подозирам, че са се опасявали да не прекратим проекта за пристанището, за да предотвратим нежелателни последствия. Тяхното двуличие обаче ни постави в много тежко положение — заради техните действия ще има още едно посегателство на Божественото срещу нашия начин на живот. Наш дълг е да браним тези брегове.