Град на остриета
- Автор: Беннетт Роберт Джексон
- Серия: Божествени градове #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:
— Само това остана! — бълва думите тя. — Тези мечове са направени от… Лалит, те пробуждат воортяштанските мъртъвци! Пазителите, Лалит! Те говорят! Обещано им е нашествие, война до пълното унищожение на света, и сега те ще го направят! Трябва да унищожа тези мечове, трябва!
Бисвал поглежда мечовете.
— Признавам, че това е… крайно подозрително. Но нека го обсъдим, Тюрин. Можеш да ми обясниш всичко. Каквото и да се стремиш да постигнеш, не е това начинът да го направиш.
— Не мога да обяснявам — няма време! Трябва да ги унищожа, и то още сега!
Той пак пристъпва към нея.
— Тук имам войници с предостатъчна огнева мощ. Не е необходимо да губиш живота си, за да го направиш. Ако ми обясниш всичко, след това охотно ще го направя вместо тебе.
— Лалит… Моля те, бягай.
— Остави гранатата, Тюрин. Просто я остави на пода бавно и спокойно. Войниците над нас са четирима, ако дръпнеш този предпазител, ще убиеш не само мен, а и тях.
Малагеш затваря очи.
— Проклятие…
— Знам, че няма да го направиш. Никога не би убила още от своите войници. Просто пусни гранатата. Всичко свърши. Просто ми разкажи какво се е случило.
Дълга протяжна въздишка се изтръгва от Малагеш. Цялото ѝ тяло се е напрегнало така, че трепери. Бавно, съвсем бавно свитият ѝ пръст се измъква от халката на гранатата.
Гранатата тупва глухо на пода. След миг и Малагеш тупва на пода. Превила е глава между коленете си, диша тежко и пресекливо.
Бисвал застава пред нея и протяга ръка.
— И личното ти оръжие, Тюрин.
— Какво? — пита тя безчувствено.
— Барабанлията. Искам да съм сигурен.
Без да се замисля, тя вади барабанлията от кобура и го дава на Бисвал.
— А сега… Какво щеше да ми казваш за мечовете?
— Чуваш ли ги в главата си? Гласовете, които говорят тези гнусотии?
Той кима начумерено.
— Те са пазители — обяснява Малагеш. — Гласове на пазители. Мечът и боецът са били слети в едно, а „тинадескитът“ е стрити на прах мечове, в които още са уловени следи от душите им. Рада се е досетила, че като изкове мечовете наново, може да пробуди мъртвите, да ги примами да нахлуят и да унищожат сътворението, както им е било обещано преди много години.
Бисвал я е зяпнал потресен.
— Това… това не може да е вярно. Нелепо е! Не може да е вярно. — Обръща се към Рада. — Или може?…
На лицето ѝ е изписано тържествуващо блаженство.
— Да, вярно е. И всичко свърши. Аз победих. Просто вие още не знаете това.
— Ти… наистина ли си вярваш?
— Не е нужно да вярвам. Това е самата действителност. Ще се случи, и то скоро. Генерале, преди пет години в Баликов се яви бог… но тази вечер тук ще започне нещо, пред което онази случка ще ви се стори дребно сбиване.
Той пак се взира в Малагеш със странно блеснали очи.
— Тя… тя иска да започне още една битка като в Баликов ли?
— Не. По-лошо е. Ще бъде страшно нашествие.
— На пазители… като Жургут ли?
— Хиляди — уморено казва Малагеш. — Или още повече. Ще нахлуят с кораби. Ще прекосят морето от Града на остриетата. Така е предречено, това им е обещано.
— Не можете да се сражавате с тях — вмята Рада. — Никой от вас не може. Видяхте какво причини Жургут на града. Ще ви разкъсат на парченца. И най-мощните ви оръжия няма да ги възпрат. — Усмихва се лъчезарно. — Аз ги освободих, разбирате ли? Бяха в капана на техния съсипан град… Пуснах ги да излязат от мрака.
Бисвал мълчи. Накрая казва на Малагеш:
— Значи ще има война.
— Война с невиждан размах — отвръща тя. — Трябва да предотвратим това. Длъжни сме.
— Късно е — натяква Рада. — Случва се в момента. Някъде в морето се сливат две реалности. Скоро водите ще почернеят от бойни кораби и ще настъпи краят на цялата тази епоха.
Бисвал се е вторачил в Малагеш.
— Тюрин, бъди честна с мен. Говори ми като на войник, като на твой равен. Наистина ли, искрено ли вярваш, че ще се случи каквото казва тя?
— Да, вярвам. Аз бях в Града на остриетата, видях армията от чакащи мъртъвци. Затова съм цялата в червено, Лалит, и… знам, че звучи безсмислено, знам, че изглежда невъзможно, но това е истината. Ще бъде битка и война с размах, какъвто не сме виждали никога.
Той се взира в нея дълго, очите му са малки и тъжни, очи на човек, видял много смърт неотдавна и очакващ да види още съвсем скоро.
— Битка и война с размах, какъвто не сме виждали никога… — повтаря сякаш на себе си. Нещо остро се появява в погледа му, нещо студено и яростно, и той натъртва тихо: — Вярвам ти.
Вдига барабанлията пред лицето на Рада и натиска спусъка.