Град на остриета

Электронная книга - «Град на остриета». Краткое содержание книги:

Преди броени десетилетия град Воортяштан е бил твърдина на Божеството, олицетворявало войната и смъртта, и средище на страшните пазители, поробили и унищожили милиони хора.Богинята е мъртва. Градът тъне в разруха. А според войниците на новата световна сила, покорила тези земи, тук има само примитивни племена, затънали в кървави междуособици и готови всеки миг за бунт срещу окупаторите.Бълващата сквернословия Тюрин Малагеш, подозирана във военни престъпления, е изпратена в тази неприветлива пустош да дослужва, за да се наслаждава на генералската си пенсия.Такова е прикритието ѝ.Малагеш е дошла да издирва изчезнал агент и да проучи откритие, което може да промени неузнаваемо света… или да го погуби.Както се случва само с най-добрите книги, „Град на остриета“ пренася читателите в измислен свят, но ги подтиква да се вгледат много по-придирчиво в истинския.Буклист

Перейти на страницу:

Изстрелът е оглушителен. Куршумът прониква във вътрешния ъгъл на дясното око на Рада, точно където е слъзната жлеза, и окото хлътва навътре, за да придаде на лицето чудато изкуствен вид, сякаш жената е зле изработен манекен. Тилът ѝ се пръска, оплисква наковалнята в тъмнолилаво и откъм нажежените въглени се разнася тежко съскане. Рада се килва на пода с изражение на тъпо изумление, сковало завинаги кръглото ѝ бледо лице.

Малагеш се е опулила. Но после вдига поглед към Бисвал и открива на лицето му каменна решимост, каквато е виждала само веднъж преди много години близо до портите на Баликов: намерението да направи каквото е нужно според него и очакването светът или да се подчини, или да не му се пречка в краката.

— Питал съм се как бихме могли да се пробудим — проточва той замислено. — Още една Битка за Баликов… Ето нещо, което не бих искал да пропусна.

— Лалит, какво… Какво?…

— Лейтенант! — вика той.

— Какво… какво направи, Лалит? — казва тя отпаднало. — Какво правиш?

Бисвал изтръсква нехайно патроните от барабанлията и те тракат по пода. Някой тича надолу по стъпалата. Бисвал хваща оръжието за цевите и замахва към Малагеш…

Светът избухва от болка. Тя усеща как полита настрани, таванът сякаш се завърта над нея.

Млад сейпурски офицер слиза забързано в ковачницата и спира, щом вижда трупа на Рада.

— Генерал Малагеш току-що застреля губернатор Рада Смолиск — спокойно казва Бисвал. — Успях да я обезвредя. Отведете я в ареста.

Излиза, без да я погледне. Малагеш се напъва да остане в съзнание, но всичко притъмнява.

Кралица на мъката

Дадох детето си за това. Дадох детето си на Нея.

Отдадох се на Нея. Сега и завинаги.

Ако поискате от мен да захвърля меча си, значи искате да се откажа от единственото, което ми остана.

Писания на свети Жургут, 731 г.

Валайча Тинадеши се бори да вдиша. Мислела е, че ще е лесно — Малагеш ще унищожи мечовете и просто ще се откъснат отново… Но вместо да се зареят, вместо да потънат отново в сенките на действителността, ги чувства как всички стават истински и будни както някога.

И осъзнават, че тя не е онази, за която са я смятали.

Тази кървяща ужасена жена не е Императрицата на гробовете. Не е Божеството на смъртта и войната. Защо е тук? Защо са я слушали? Отхвърлят я неотклонно.

Процесът е непоносимо мъчителен. Отхвърлят я както плът избутва бавно бодил навън. Досега не е разбирала доколко е станала част от тях в какъв ли не смисъл, и когато я изоставят, избутват я встрани, все едно губи крайник, който не е и подозирала, че има.

Усеща как умира. Чувства как избледнява, как самият Град на остриетата я притиска, смазва съзнанието ѝ, премахва същество, на което мястото му поначало не е тук.

Още чува мислите на пазителите, ехтящи над бреговете: „Майко… Майко, ние идваме… Идваме при тебе…“ И долавя как те потеглят, как се понасят към земята на живите.

— Не — скимти тя. — Моля ви, не…

Не може да издържи. Залита и пада, няма сили да стои. Слуша ги как зоват своята майка. Гласовете им се сливат в главата ѝ и изведнъж тя си спомня един отдавнашен ден, още когато е била в Сейпур с децата си… всички се държат за ръце и тичат заедно надолу по склона, смеят се ликуващо, някои се търкулват чак до подножието…

Последните ѝ мисли: жежкото лятно слънце, меката прегръдка на тревата, звънливият детски смях, топлите пръстчета, стискащи в захлас ръката ѝ.

За Зигруд сенките обикновено са удобни. За него вече е съвсем естествено да остава невидим и да се свира в тъмните промеждутъци на света. Но когато се присвива в сенките на дърветата до къщата на Рада Смолиск, няма как да си внуши, че тук му е удобно.

Нищо не е наред. Нищо не е каквото е очаквал.

Наблюдава сейпурски войници, които излизат във върволица от къщата и май изнасят стойки с мечове, а накрая и две тела. Първо Малагеш с вързани зад гърба ръце, един войник я държи за глезените, друг — под мишниците. „Може да е жива — преценява той. — Никой не връзва ръцете на труп.“ Но тя е цялата в тъмночервено, което е… необичайно.

Второто тяло е на носилка и е покрито. Само успява да види, че тялото е на много нисък човек и ако се съди по капещата кръв, най-вероятно е бездиханно.

Гледа ги смръщен как се качват в колите и потеглят. Какво се е случило? За какво ѝ е било на Малагеш да отива при губернаторката? Какво може да е открила в задгробния живот, за да я тласне насам и да поиска да дойде и той?

И къде е дъщеря му?

Бисвал излиза. Слуша офицер, който му докладва нещо. Кима, макар че явно е недоволен, но не и разгневен: съобщават му нещо, с което ще се справят някак и ще понесат последствията, изобщо не е било желателно, обаче не е чак най-голямата му грижа. Лейтенантът сочи често към място между дърветата недалеч от къщата, където има гъсти храсти. Бисвал поглежда натам с хладна сдържаност и кима. Казва само няколко думи, може би: „Какво да се прави“, и се качва в кола, която отпрашва бързо по пътя.

Перейти на страницу:

Сюжет

Атмосфера

Главный герой

Общее впечатление

Итоговая оценка: 0.0 из 10 (голосов: 0 / История оценок)

Не работает?