Зимата на света [bg]

Приятелят му Манфред добави:

— Предимството на изненадата ще е на наша страна и ще имаме насреща си слаба отбрана.

Вайс саркастично заключи:

— Благодаря и на двама Ви за лекцията по тактика — беше много поучително.

Но не каза, че са сбъркали.

Въпреки всичко, за учудване на Ерик все още имаше хора, които не вярваха във фюрера. Семейството му продължаваше да си затваря очите за победите на партията. Баща му, някога човек с положение и власт, беше жалка фигура. Вместо да се радва на завладяването на варварска страна като Полша, той мрънкаше за лошото третиране на поляците — за което трябва да беше чул от незаконно слушана чужда радиостанция. Такова нещо можеше да докара неприятности на всички тях, включително и на Ерик, който беше виновен, задето не докладва на местния блоков отговорник на партията. Майката на Ерик не беше по-различна. Непрекъснато изчезваше някъде с малки пакети пушена риба и яйца. Не обясняваше нищо, но синът й беше сигурен, че ги носи на госпожа Ротман — нейният съпруг, евреин, вече нямаше право да практикува медицина. Въпреки това, Ерик пращаше у дома голяма част от армейската си заплата — знаеше, че родителите му ще гладуват и ще студуват, ако не го направи. Не приемаше политическите им възгледи, но ги обичаше. Те изпитваха абсолютно същото по отношение на него. Сестра му Карла искаше да стане лекар като него; направо беше побесняла, когато й демонстрираха, че в днешна Германия това е мъжка работа. Сега тя се учеше за медицинска сестра — много по-подходящо за едно немско момиче. И тя помагаше на родителите им с нищожната си заплата. Ерик и Херман най-напред искаха да постъпят в пехотни поделения. Представата им за битката бе да тичат срещу врага, да стрелят с пушка, да убиват или да бъдат убити за родината. Ала нямаше да убиват никого. И двамата имаха по една година в медицинската академия — такава подготовка не биваше да се похабява, тъй че ги направиха санитари. Четвъртият ден в Белгия — понеделник, тринадесети май — премина като първите три до следобеда. Над рева и ръмженето на стотици двигатели на танкове и камиони те започнаха да дочуват друг, по-висок звук. Ниско над главите им летяха самолети и хвърляха бомби по някого не особено надалеч. Ерик си гърчеше носа от миризмата на експлозивите. Спряха за следобедната почивка на възвишението над една лъкатушна речна долина. Майор Вайс им съобщи, че реката е Мьоз и че се намират на запад от града Седан. Значи бяха навлезли във Франция. Над тях един след друг прореваваха самолетите на Луфтвафе, снишаваха се към разположената на няколко мили река и бомбардираха и обстрелваха разпръснатите по бреговете селца, където се предполагаше, че се намират френските отбранителни позиции. От безчетните пожари из разрушените къщички и хамбари се издигаше дим. Обстрелът беше непрекъснат и Ерик почти съжали хората, приклещени в този ад. За пръв път виждаше битка. Скоро щеше да се включи в нея и може би някой млад френски войник щеше да погледне от безопасната си позиция и да изпита съжаление към осакатяваните и убивани немци. От мисълта сърцето на Ерик заблъска като голям барабан в гърдите му. Погледна на изток, където подробностите от пейзажа се губера заради разстоянието; можеше да види самолетите като петънца и издигащите се през въздуха стълбове дим; разбра, че битката се води на няколко мили по-нататък по реката. Докато гледаше, въздушната бомбардировка свърши, самолетите свърнаха, насочиха се на север към дома и прелитайки над своите, размахаха криле, за да им пожелаят късмет. По-близо до Ерик, на простиращата се до реката плоска равнина, немските танкове влязоха в бой. Бяха на две мили от неприятеля, но френската артилерия вече ги обстрелваше от града. Ерик се изненада, че толкова много артилеристи са оцелели от въздушния обстрел. Но сред руините проблясна огън, над нивите се разнесе оръдеен гърмеж и падащите снаряди надигнаха фонтани от френската пръст. Ерик видя един танк да експлодира от пряко попадение — от отворилия се кратер изхвърчаха пушек, метал и телесни части; на младия санитар му прилоша. Френският обстрел обаче не спря настъплението. Танковете неумолимо пълзяха към реката източно от града, който според Вайс се наричал Доншери. Следваше ги пехотата, пеша и в камиони.