Раково отделение
- Автор: Солженицын Александр Исаевич
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: ИК «Венисон», Перник
- ISBN: 954-8470-01-2
- Переводчик: Георги Миланов
- Жанр: Военная проза
Электронная книга - «Раково отделение». Краткое содержание книги:
Шулубин мигна няколко пъти и отговори:
— Тези, които са насочени към осветяването на човешките души.
— Но и науката ги осветява — усмихна се Вадим.
— Не и душите! — вдигна пръст Шулубин. — След като казвате «интересно»… На вас никога ли не ви се е налагало да влезете за пет минути в колхозен пилчарник?
— Не.
— Представете си: дълга ниска барака. Тъмна, защото прозорчетата са като процепи, с мрежа, за да не излетят кокошките. На една работеща там се падат по две хиляди и петстотин пилета, които през цялото време ровят в земята, и във въздуха се вдига такъв прах, че за да влезе, на човек му е нужен противогаз. А същата жена през цялото време запарва в открит котел рибни смески — страшна воня! Няма кой да я смени. Работният ден през лятото е от три сутринта, та чак до вечерта. На тридесет години жената изглежда така, сякаш е на петдесет. Как мислите, на нея интересно ли й е?
Вадим се учуди.
— А защо аз трябва да си задавам този въпрос?
Шулубин отново вдигна пръста си.
— Ето така разсъждава и търговецът.
— Тя страда именно от недоразвитата наука — намери силен довод Вадим. — Когато науката се развие, всички пилчарници ще бъдат както трябва.
— А дотогава — Шулубин затвори едното си око — вие не бихте ли искали да отидете да поработите в пилчарник?
— На тях не им е интересно! — долетя грубият глас на Костоглотов.
Такава самоувереност в разсъжденията на Шулубин за селското стопанство Русанов бе забелязал и преди този разговор. Павел Николаевич бе разяснявал нещо по повод на житните култури, а Шулубин бе се намесил, за да го поправи. Сега Русанов не пропусна случая да го жегне.
— Вие да не би да сте завършили Тимирязевската академия?
— Да! — потвърди онзи.
И изведнъж настръхна, прегърби се и с неловки птичи движения закуца към леглото си.
— Тогава защо работите като библиотекар? — възтържествува Русанов.
Но онзи замълча като пън.
Павел Николаевич не уважаваше такива хора, които в живота си не се издигат, а падат все по-ниско.
Глава 28
Никакъв късмет
Още когато видя за първи път Лев Леонидович, Костоглотов го определи като делови мъж. От нямане какво да прави Олег следеше всяка негова дума и жест по време на визитациите. Всичко предразполагаше към него: и тази шапка, сложена просто защото така изисква правилникът; и прекалено дългите ръце, понякога пъхнати зад коланчето на престилката; и свитите ъгълчета на устните, сякаш се готвеше всеки момент да свирне; и този независимо от състоянието му постоянен маниер да разговаря, като се шегува с болните. Именно затова на Костоглотов му се искаше да побъбри с Лев Леонидович и да му зададе няколко въпроса, на които никой от тукашните лекари не искаше или не можеше да отговори.
Но нямаше кога да ги зададе: по време на визитациите Лев Леонидович не забелязваше никого освен оперираните и онези, на които предстоеше операция; покрай облъчваните минаваше така, сякаш не съществуваха. В коридорите или по стълбището отговаряше съвсем кратко на поздравилите го, но лицето му винаги бе загрижено и той все бързаше.
А веднъж за някакъв болен, който от начало нещо отричал, а после си признал, Лев Леонидович се разсмя и каза: «Все пак се пречупи!»; с това засегна много Олег, защото тази дума именно в такъв смисъл знаеше и можеше да употреби не всеки човек.
В последно време Костоглотов малко ходеше из клиниката и все по-рядко му се удаваше да засече главния хирург. Но веднъж видя, че Лев Леонидович отключи стаичката, която се намираше в съседство с операционната, и влезе. Костоглотов бе убеден, че вътре хирургът е сам, и след като почука по замазаното с бяла боя стъкло на вратата, я отвори.
Лев Леонидович вече бе успял да седне на табуретката до единствената масичка. В цялата му напрегната поза, макар да пишеше нещо, се долавяше, че е влязъл за малко.
— Да? — Той вдигна главата си. Не изглеждаше учуден, но бе ясно, че продължава да обмисля какво да напише по-нататък.
Винаги никой няма време! Цяла съдба трябва да разрешат само за една минута.
— Извинете, Лев Леонидович. — Костоглотов се стараеше тонът му по възможност да изглежда по-вежлив. — Зная, че нямате време… Но друг освен вас… Ще ми отделите ли две минутки?
Хирургът кимна. Продължаваше да мисли върху написаното.
— Назначиха ми курс по хормонотерапия по повод… Инжектиране на синестрол мускулно в доза… — Костоглотов изпитваше гордост, че умее да разговаря с лекарите на техния език, убеден, че и с него ще говорят откровено. — Интересува ме дали действието на хормонотерапията ще доведе до странични последствия или не.