Раково отделение

— Да.

— Фамилията не помните ли? Не е ли Коряков?

— Не зная, бе по време на преместванията. А Коряков по кой член е бил? — Олег бързаше да си изясни кой е този Коряков.

— Лежеше, защото баща му е бил полковник от царската армия.

Но точно тогава влезе сестрата с дръпнатите очи и повика Лев Леонидович в превързочната. (Той винаги следеше как правят първата превръзка на оперираните от него пациенти.)

Костоглотов излезе и тръгна по коридора.

Още една биография, дори две бяха само загатнати. Останалото можеше да си го представи. По колко различни поводи се озовават хората там… Лежиш си в стаята, вървиш по коридора, разхождаш се в двора, а до теб или срещу теб върви човек като човек и нито на теб, нито на него му хрумва да те спре и да каже: «Я си обърни ревера!» Така си си и мислел — там е знакът на тайния орден! — бил е там, докосвал се е до онова, съдействал е, знае! И колко такива хора има? Но мълчанието надделява. И по външността не можеш нищо да разбереш. Всичко е скрито.

Каква дивотия! Да доживееш да чуеш, че жените, оказва се, само пречат! Нима човек може да падне толкова ниско? Невъзможно е дори да си го представи човек!

С една дума, излиза така, че няма на какво да се радваш. Лев Леонидович не отрече категорично, за да може да му се вярва.

И трябва да разбереш, че всичко е загубено.

Всичко…

Сякаш бяха заменили на Костоглотов смъртната присъда с доживотна. Оставаше да живее, макар да бе неизвестно защо.

Забравил къде е тръгнал, той се озова в долния коридор и спря.

От някаква врата, през три врати от него, се показа бяла престилка, доста стегната през кръста с коланчето, до болка позната. Вега!

Вървеше насам! Трябваше да се заобиколят две легла, но Олег не тръгна към нея, а за секунда се замисли.

След онази визитация вече три дни тя бе строга, делова; нямаше и помен от ласкавия поглед.

Отначало си помисли — да върви по дяволите, и той ще се държи като нея. Нямаше намерение нито да изяснява, нито да моли…

Но_му бе жал да я обиди. Жал му бе и за самия него. Сега ще се разминат като чужди, така ли?

Той ли е виновен? Не, виновната е тя: бе го измамила с инжекциите, желаеше му злото. Това не можеше да й прости!

Без да вдигне поглед (но виждайки!), тя се изравни с него и Олег, макар да нямаше намерение да я заговори, каза тихо, почти молейки я:

Вера Корнилиевна…

(Гласът му прозвуча неестествено, но въпреки това на Олег му бе приятно.)

Тя бавно вдигна поглед и го видя.

(Не, наистина, за какво й прощава?…)

— Вера Корнилиевна… А вие не искате ли… пак да ми прелеете кръв?

(Изглежда така, сякаш се унижава, но отново му бе приятно.)

— Но нали вие се дърпахте? — със строгост, в която не се долавяше и намек за прошка, го гледаше, но някаква неувереност трепна в очите й. Милите очи с цвят на кафе.

(А всъщност тя не е виновна. Не трябва така отчуждено да се държи в една клиника.)

— А на мен тогава ми хареса. Искам пак.

Той се усмихна. Белегът му при усмивка изглеждаше по-малък.