Повелителката на Авалон
- Автор: Брэдли Мэрион Зиммер
- Серия: avalon #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Боряна Дженабетска
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Повелителката на Авалон». Краткое содержание книги:
Три забележителни жени властват духом над Римска Британия, три Повелителки на Авалон се борят със собствената си орис, за да се сбъдне пророчеството — да дойде Защитникът на Британия, Свещеният владетел, легендарният крал Артур…
Това е предисторията на „Мъглите на Авалон“. В епично великолепие оживяват древни битки. Римският орел е вкопчен в смъртна схватка с британския дракон, хищни саксонски пирати давят в кръв страната; новата вяра в един кротък Бог се налага с огън и меч — и над всичко сияе във вечна сила Светият Граал.
— Дори ако това е единственото, което би спасило земята ни? — попита Талиезин. — Щом духът на Мерлин е съвършен, той сам ще прецени дали да се вслуша в молбата ни. Но едно е сигурно — ако не го помолим, няма да дойде!
Юлия се приведе напред.
— Но нали по времето на Карактак саможертвата му не е помогнала. Кралят, заради когото загинал Мерлин, бил пленен, и римляните избили друидите от Свещения остров.
Нектан кимна.
— При това вижте какво става — някога сме приемали идването на римляните в Британия за катастрофа, а сега оплакваме тъкмо техния упадък! Толкова ли е невъзможно да си представите, че един ден ще съжителстваме така мирно със саксонците, както сега с римляните?
Другите го погледнаха унищожително и той млъкна на свой ред.
„Да — помисли Ана — но римляните освен военна мощ са имали и цивилизация. Саксонците почти не се различават от вълчите глутници, които върлуват из хълмовете.“
— Дори Мерлин да се прероди утре — каза тя на глас, — докато възмъжее, ще бъде късно.
— Има и друг начин — намеси се Талиезин, — може човек, който вече е зрял, да отвори душата си, за да приеме Съвършения дух…
— Не! — от страх гласът й бе толкова рязък, че изплющя като камшик. — В името на Богинята забранявам! Не ми трябва Мерлин — трябваш ми ти, ти самият, тук и сега! — тя впи поглед в неговия, призовавайки цялата си сила, и след дълго, мъчително мълчание, което се стори на всички безкрайно, видя как героичният блясък в очите му помръкна.
— Повелителката на Авалон каза, и аз се подчинявам на заповедите й — промърмори Талиезин. — Но искам да ти кажа само едно. — Той отново срещна очите й. — Рано или късно жертвата ще бъде принесена.
Вивиан лежеше в леглото си в Дома на девиците и наблюдаваше прашинките, които танцуваха в последния слънчев лъч, промъкнал се през завесата на вратата. Тялото я болеше отвън и отвътре. По-възрастните жрици й бяха обяснили, че това е така, защото не е била подготвена за видението. Тялото й се бе стегнало, всеки мускул се бе съпротивлявал до такава степен, че бе чудно как нямаше счупени кости. Съзнанието й е било като всмукано от другата действителност. Ако майка й не бе отворила собственото си съзнание, за да я намери и да я върне, е имало опасност да се загуби навеки.
Най-удивителното от всичко, което й се бе случило, за Вивиан бе това, че майка й бе поела такъв риск върху себе си, както и това, че духът й бе поел докосването на другия, без да се отдръпне. Тази част от съзнанието на Вивиан, която подлагаше всичко на съмнение, постоянно повтаряше, че Върховната жрица просто е искала да долови видението й по-отблизо. Но тъй или иначе, в духа на Ана имаше нещо, което дъщеря й приемаше като близко и сродно. Всъщност, мислеше си Вивиан, двете си приличаха много повече, отколкото бяха в състояние да признаят. Тя се усмихна, защото й мина през ума, че сигурно тъкмо заради това никак не се разбират.
Но Повелителката на Авалон бе обучена жрица. Възможно бе Вивиан да бе наследила дарбата на майка си и дори нещо повече, но ако не се научеше как да я ползва, щеше да представлява постоянна опасност за себе си и околните.
Преживяното я бе отрезвило много повече от което и да било наказание, което можеше да й наложи майка й. Трябваше да си признае, че си получи заслуженото. Действително зимата на първата й година на Авалон бе незапомнено сурова; ледът, който само бе напомнял за себе си по Самхаин, към средата на зимата бе сковал цялото езеро. Хората от блатистите земи им носеха храна с шейни, които едва успяваха да прекарат през снега и леда. Дълго време всички бяха прекалено заети с оцеляването си, за да мислят за обучението на бъдещите жрици. Но откак зимата мина, до днешния ден Вивиан просто бе изпълнявала механично задълженията си, предизвиквайки майка си при всяка възможност.
Завесата на вратата помръдна. Замириса на нещо готвено и устата на Вивиан се напълни със слюнка. Появи се Роуан и си запроправя път между леглата, натоварена с тежък поднос. Остави го на една пейка до леглото на Вивиан и се усмихна.
— Спала си един ден и една нощ. Сигурно си ужасно гладна.
— И още как — отвърна Вивиан и се изправи на лакът, присвивайки лице от болка. Роуан отметна кърпата, с която бе покрит подносът. На него имаше купа с бульон. Вивиан го загълта лакомо. В бульона имаше късчета месо, което я удиви, защото момичетата по време на обучението си ядяха само много лека храна, за да поддържат духа си бодър и да пречистват телата си. По този начин се подобряваше и възприемчивостта на сетивата им. Сигурно по-възрастните жрици бяха на мнение, че последното нещо, от което се нуждае в момента Вивиан, е изострена чувствителност на сетивата. Все пак, колкото и да бе гладна, не можа да изяде повече от половината купа. Отпусна се отново в леглото с доволна въздишка.