Дверите на Скръбния дом
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Дверите на Скръбния дом». Краткое содержание книги:
В мините на Отатарал Фелисин, най-малката дъщеря на низвергнатия благороднически род Паран, мечтае за възмездие над сестра си, която я е осъдила на доживотна каторга. Бягството я отвежда на континента и в Рараку, където душата й ще се прероди и бъдещето й ще придобие яснота. Обявените вече за изменници Подпалвачи на мостове Фидлър и професионалният убиец Калам са решени да изпълнят клетвата си да върнат обсебената преди от божество Апсалар в отечеството й и да убият императрица Ласийн, но буреносните събития ще въвлекат и тях.
Междувременно Колтейн, новият пълководец на седма малазанска армия, повежда разбитите си, изтощени от войната легиони, в последно дръзко сражение, за да спаси живота на тридесет хиляди бежанци, и по този начин — да си осигури бляскаво място в историята на Империята.
Разположен в един великолепно описан свят, раздиран от безвластие и тъмна, неудържима магия, „Дверите на Скръбния дом“ е ужасяващата, жестока втора част на монументалната „Малазанска книга на мъртвите“.
Мащабен, съкрушителен роман за война, интриги и предателства, потвърждаващ, че Стивън Ериксън е разказвач със секващ дъха талант, въображение и оригиналност.
— Духовете на земята — промълви Сормо.
Нил, загърнат в халата си, сякаш едва устояваше на порива си да затанцува. На детското му лице се изписа мрачна усмивка.
— Плътта на един асцендент съдържа огромна сила. Всички те жадуват за късче от нея. С дара, който им носим, ги обвързваме за още служене.
— Историко. — Сормо пристъпи напред, протегна тънката си ръка и я положи на рамото на Дюйкър. — Колко тънко е това резенче на милостта? Целият този гняв… на който ще се сложи край. Разкъсан, и всяка частица — погълната. Не е смърт, а вид разпадане…
— А чародеите? Жреците на семк?
Магьосникът потръпна.
— Знание, съпроводено с огромна болка. Трябва да изтръгнем сърцето от жреците на семк. Ала това сърце е по-лошо от камък. Сега то използва смъртна плът… — Той поклати глава. — Колтейн заповядва.
— Ние се подчиняваме.
Сормо кимна.
Дюйкър въздъхна.
— Чух съмненията ти, магьоснико.
На лицето на Сормо се изписа страстно облекчение.
— Покрий очите си тогава, историко. Това ще е… кърваво.
Зад гърба на Дюйкър ледовете се взривиха с оглушителен грохот. Студен пурпурен дъжд го връхлетя като стена и той залитна. Чу зад себе си дивашки писък.
Духовете на земята се втурнаха напред, завихриха се и се затъркаляха покрай Дюйкър. Той рязко се обърна и видя силует — гнила черна плът, ръце дълги доземи като на горила — мъчеше се да се изтръгне от мръсната кипнала лапавица.
Духовете го връхлетяха. Съществото нададе още един последен оглушителен писък и беше разкъсано.
Когато отново се върнаха в мъртвата полоса, тънка червена ивица вече очертаваше източния хоризонт. Лагерът се пробуждаше, нуждите на съществуванието за сетен път налагаха товара си върху окаяните, уморени човешки души. Палеха се огньовете на походните налбантници, стържеха се прясно одрани кожи, опъваха се на колове да съхнат или пък се слагаха в големите черни котли за щавене. Макар да бяха прекарали цял живот в градове, малазанските бежанци вече свикваха да носят града със себе си — поне онези жалки негови остатъци, жизненоважни за съществуването.
Дюйкър и тримата магьосници бяха подгизнали от стара кръв и покрити от глава до пети с полепнали късчета гнила плът. Самата им поява на равнината бе достатъчна, за да възвести успеха им, и уикските воини надигнаха вой, който бе подхванат от всеки клан в лагера поред, звук колкото скръбен, толкова и триумфален, траурен химн, възвестяващ падането на един бог.
В далечните станове на семк на север ритуалите на оплакване на мъртъвците бяха заглъхнали, отстъпили място на злокобна тишина.
От земята се издигаше пара, кондензираше се в утринна роса и историкът усещаше — докато крачеше през мъртвата полоса към лагера на уикците — един по-мрачен ек в силата на земните духове. Щом стигнаха началото на лагера, тримата магьосници се разделиха с него.
Отекващата сила намери своя глас няколко мига по-късно, когато всички псета из лагера започнаха да вият. Воят им беше странно безжизнен и студен като желязо, изпълваше въздуха като закана.
Дюйкър забави крачка. „Закана. Век на всепоглъщащ лед…“
— Историко!
Вдигна очи и видя тримата приближаващи се мъже. Позна двама от тях — Нетпара и Тъмлит. Благородникът, който ги придружаваше, беше нисък и дебел, загърнат в дебело наметало от златен брокат, което щеше да изглежда внушително на мъж с два пъти по-висок ръст и на половината на ширината му. Но върху него ефектът изглеждаше по-скоро жалък.
Нетпара го заговори задъхано; дебелото му, цялото оплескано в кал тяло се затресе.
— Имперски историк Дюйкър, държим да поговорим с вас.
Безсънието — а и още цяла орда други неща — бяха изчерпали търпението на Дюйкър, но той се постара да отговори спокойно.
— Бих предложил в друг момент…
— Абсолютно невъзможно! — отсече третият благородник. — Съветът няма да позволи отново да го отхвърлят така безцеремонно. Колтейн стиска меча и може да си позволява да ни държи настрана с варварското си безразличие, но ние настояваме петицията ни да бъде представена така или иначе!
Дюйкър примига.
Тъмлит се окашля извинително и отри насълзените си очи.
— Историко, позволете да ви представя високопочитаемия Ленестро, доскорошен гражданин на Сиалк…
— Не какъв да е гражданин! — кресна Ленестро. — Единственият представител на канийската фамилия със същото име във всичките Седем града. Фактор в най-голямото търговско предприятие за износ на най-фино щавената камилска кожа. Аз съм главен в гилдията, в Сиалк ми бе оказвана чест, равна на властта на Юмрук. Не един Юмрук ми се е кланял, но ето ме сега тук, унизен дотам, че да прося за аудиенция с някакъв си оплескан с мръсотия схолар…