Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
„Той е мъртъв.“
„Той дори не беше Тайст Едур!“
И все пак кой застана сам пред Рулад Сенгар? „Да, тя отсече пръста му. Совата — най-древната поличба — совата, знамение за онзи, който иде.“
В душата му кипна гняв.
„Аз съм този, който трябва да избира! Аз! Майко Тъма! Татко Светлина! Отведете ме до Трона на Сянката. Емурлан прероден! Или това, казвам на двама ви, или това, или Кралят на Веригите, а зад него — Сакатия бог! Чуйте какво ви предлагам!“
— Андии, Лиосан, Едур — Армиите на Тайст. Никаква измяна — с измените се свърши. Обвържете ни към словата си, както обвързахте всеки друг. Светлина, Мрак и Сянка, първите елементи на съществуванието. Енергия и пустота, и безкрайното движение, оттокът и притокът между тях. Тези три сили — първата, най-великата, най-чистата. Чуйте ме. Толкова искам да врека Едур за този съюз! Пратете ми онези, които ще говорят от името на Андиите. На Лиосан. Пратете ги — съберете ведно децата си! Майко Тъма. Татко Светлина. Чакам вашата дума. Чакам…
Млъкна. Не можеше да продължи.
Разхлипан отпусна глава на камъните.
— Ваша воля — промълви. — Не мога да отрека поличбата. Добре, не аз ще избирам… Той ще е нашият Смъртен меч на Емурлан — не, не старата титла. Новата, да подобава на този век. Смъртен меч. — „Лудост… Защо изобщо би се съгласил? Ледерий…“ Тъй да бъде.
Сумракът се беше сгъстил. Но той усети топлина по страната си и вдигна глава. Облаците се бяха разкъсали. Там, на изток — издути валма мрак.
А на запад — нов лъч прониза тъмната пелена.
Тъжният блясък на слънцето.
— Тъй да бъде — прошепна той отново.
Кървясалите очи на магьосника се отвориха. И като че ли отначало не видяха нищо. После примигаха.
— Воине — заговори Ханан Мосаг хрипливо, намръщи се и изплю гъста храчка върху мръсните каменни плочи. — Брутен Трана. К’ар Пенат говори смело за твоята вярност и чест. Ти си Тайст Едур — каквито всички бяхме някога. Преди… преди Рулад. — Закашля се, после седна и вдигна глава, явно искаше да сплаши Брутен Трана с погледа си. — И тъй, трябва да те отпратя.
— Магьоснико-крал, аз служа на тази империя…
— Блудния да я вземе тази империя! Ти служиш на Тайст Едур!
Брутен Трана го гледаше мълчаливо.
— Знам — заговори Ханан Мосаг, — искаш да поведеш воините ни… през двореца над нас. Стая по стая, да изколите всички зловредни шпиони на канцлера. Да освободите Рулад от мрежата, в която са го оплели — но онзи глупак на трона не би могъл да разпознае свободата дори да му поникнат крила. Той ще погледне на това като на нападение, на бунт. Чуй ме! Оставете канцлера на нас!
— А Карос Инвиктад?
— Всичките, Брутен Трана. Заклевам се.
— Накъде желаете да тръгна, магьоснико-крал? След Феар Сенгар?
Ханан Мосаг поклати глава.
— Не. Но не смея да изрека името на онзи, когото трябва да намериш. Тук, в това селение, Сакатия бог тече в жилите ми — там, където бях отпътувал допреди малко, бях свободен. Да разбера. Да се… помоля.
— Как ще узная къде да търся? Как ще разбера, когато намеря онзи, когото търсите?
Магьосникът-крал се поколеба. Облиза устни и проговори:
— Той е мъртъв. Но не е мъртъв. Далече е, но е призован. Гробницата му е празна, ала никога не е била заемана. Никога не говорят за него, но докосването му ни терзае непрекъснато.
Брутен Трана вдигна ръка. Не се изненада, че трепери.
— Стига. Къде ще намеря началото на пътя?
— Където слънцето умира. Така мисля.
Воинът се намръщи.
— На запад? Но не сте сигурен?
— Не съм. Не смея.
— Сам ли да пътувам?
— Ти трябва да го решиш, Брутен Трана. Но преди всичко друго, трябва да вземеш нещо — един предмет — от ледерийската робиня, Пернатата вещица. Тя се крие под Стария дворец…
— Познавам тунелите, магьоснико-крал. Какъв е този предмет?
Ханан Мосаг му каза.
Брутен Трана изгледа още за миг сгърчения на пода магьосник — взря се в пламналите като в треска алчни очи на Ханан Мосаг, — обърна се рязко и излезе.
Фенерите на отделението стражи хвърляха локви жълтеникава светлина по водите на канала Квилас. Най-после, с подрънкване на оръжия и унило мърморене, стражите стигнаха другата страна, завиха надясно и продължиха по широкия булевард към квартала Крийпър.
Техол сръга Ублала и двамата забързаха по моста. Техол блъсна полукръвния в ребрата и изсъска:
— Мен гледай, глупако! Виждаш ли? Аз се промъквам. Значи — привеждаш се ниско, оглеждаш се, притичваш насам-натам. Наведи се, Ублала!
— Ама като се наведа, не мога да виждам.
— Шшшт!
— Извинявай. Не може ли да се махнем от този мост?
— Първо да видя, че се промъкваш. Хайде, трябва да се упражняваш.