Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Сегюле беше много добра — каза Сеймар Дев.
— Може би. Но с други не е партнирала.
— Уважават я много.
— Дори и сега? Кога ще я пусне на земята?
Тя поклати глава.
Томад Сенгар се обърна да си тръгва.
— Тартеналът е превъзходен.
— Но вашият син е по-добър.
Това го спря отново и той я изгледа през рамо, с присвити очи.
— Вашият тартенал е превъзходен. Но все едно ще умре.
И си тръгна.
Най-сетне, откликнал на виковете и подканите на зрителите, Карса Орлонг пусна жената на пясъка.
Трима ледерийски лечители се втурнаха да се погрижат за нея.
Карса взе меча си, изправи се и се огледа.
„О — помисли Сеймар Дев, — о, не!“
Но Икариум си беше отишъл. Пазачът му грал също.
Тоблакаят закрачи към нея.
— Нямаше нужда да го знам — рече тя.
— Е, вече го знаеш.
„О, богове!“
Придърпа я към себе си и я погледна отгоре.
— Джагът избяга. Трелла, който беше с него, го няма. Сигурно е мъртъв. Сега вместо него има пустинен воин, когото мога да прекърша с едната си ръка. Нямаше нищо вече, което да ни спре, този Икариум и мен. Той разбра това. Затова избяга.
— Проклет глупак си ти, Карса. Икариум не е от воините, които партнират. Разбираш ли ме?
— И аз нямаше да партнирам, Сеймар Дев.
— Защо тогава да се хабиш срещу него? Не са ли тези едури и техните ледерийски роби, срещу които искаш мъст?
— Щом свърша с техния император, ще намеря Икариум. Ще свършим онова, което започнахме.
— Гледай да събереш мъже за тарана, Карса Орлонг.
— Тъпо — отвърна той.
— О, и защо?
— При теблор мъжете са таранът. Погледни ме, Сеймар Дев. Бих се и спечелих. Виждаш ли потта по мускулите ми? Ела да легнеш с мен.
— Не, прилошава ми.
— Ще се почувстваш по-добре. Ще те разцепя на две.
— Звучи забавно. Махай се.
— Трябва ли да гоня друга курва?
— Всички ще побегнат, ако те видят сега, Карса Орлонг. Презглава.
Той изсумтя и се огледа.
— Може би онази Сегюле?
— О, нима! Ти току-що й счупи ръцете!
— Няма да й трябват. Освен това лечителите вече ги оправят.
— Богове подземни. Махам се!
И си тръгна, и чу зад себе си гъгнивия му смях. „О, знам, че ми се подиграваш. Знам, и все пак падам в капаните ти всеки път. Твърде умен си, варварино. Защо не си тъп, безмозъчен варварин? Онзи, който щеше да подобава на позата ти?“
Повлякъл сакатите си нозе — болката пронизваше изкривения му гръбнак при всяко залитане, — Ханан Мосаг примижа напред и едва различи сипея лъскави камъни, издигащ се като път между скалите на долината. Не знаеше дали това, което вижда, е реално.
Но беше както трябва.
„Като у дома.“
Куралд Емурлан, селението на Сянка. Не фрагмент, не откъснато петно, пропукано от нечистотии. Дом, какъвто си беше някога, преди всички измени да го раздерат. „Рай ни очаква. В умовете ни. Призрачни образи, цялото съвършенство, събрано от волята и само от нея. Вярвай в това, което виждаш, Ханан Мосаг. Това е родният дом.“
И все пак родният дом се съпротивляваше. Мъчеше се да отхвърли осакатеното му тяло, опетнения му от хаос ум.
„Майко Тъма. Татко Светлина. Погледнете изтерзаните си чеда. Погледнете ме. Погледнете Емурлан. Изцерете ни. Нима не виждате света, сътворен в моя ум? Всичко, което бе той някога. Държа все още на тази чистота, на всичко, което се опитах да създам в смъртното селение, сред племената си, които подчиних на мира, който исках и спечелих.“
„Никой дори не можеше да предположи най-дълбокото ми желание. Тронът на Сянката — той беше за мен. И под моята власт Куралд Емурлан щеше отново да стане могъщ. Цял. На мястото си, както подобава.“
„Да, имаше хаос — суровата отприщена сила, потекла като неизбродни реки, изолирала всеки остров на Сянка. Но аз щях да използвам този хаос — за да изцеря.“
„Вериги. Вериги, за да събера фрагментите, да ги обвържа в едно.“
„Падналия бог бе инструмент, нищо повече.“
Но Рулад Сенгар бе унищожил всичко това. С детската си ръка. И сега всичко умираше. Отровено. Рухваше и се разпадаше.
Зарови ръка в сипея, гладки кръгли камъчета се заплъзгаха между чворестите му пръсти. Груб пясък под ноктите, влажен, жилещ. „Моят свят.“
Дъжд, дрипи мъгла, остър мирис на мъх и гниещо дърво. А на крилете на вятъра — морето. Обкръжили стръмния каменен склон, стволовете черно дърво стояха като стражи.
Нямаше настървени духове тук. Този свят бе светът на Тайст Едур.
Сянката на ниско зареяна сова се плъзна над лъсналия склон, прекоси избраната от него пътека и Ханан Мосаг замръзна.
„Не. Не може да бъде. Няма жив, който да претендира за тази титла.“