Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
„Не, не е. Тогава… Кой?“
Брутен Трана се намръщи, изруга и продължи по пътя си. „Дадена ми е надежда — и какво да правя? Да я убия със собствените си ръце? Не, разбирам пътя — по-добре от самия Ханан Мосаг.“
„Където слънцето умира, не е запад.“
„То е под вълните. В дълбините.“
„Дали някой демон на моретата е възвърнал тялото си? О, Ханан Мосаг, ти не посмя да го назовеш по име. Той дори не е Тайст Едур. И все пак трябва да е нашето спасение.“
Стигна до стръмно спускащия се тунел, който трябваше да го отведе до уж тайното обиталище на робинята. Тези ледерии наистина бяха жалки.
„Всички ние носим шепот от Емурлан у нас — всеки Тайст Едур. Затова никой роб не може да избяга от нас.“
Освен един, поправи се той. Удинаас. Но пък К’риснан знаеха къде е — или така поне подозираше Брутен Трана. Знаеха, но предпочитаха да не правят нищо.
Нищо чудно, че Рулад не им вярваше.
„Аз също.“
Надуши вонята на горчива магия, щом се приближи, чу мърморенето й от стаята и разбра, че нещо се е променило. В онази, която наричаха Пернатата вещица. В силата, която притежаваше.
Все едно. Нямаше да й остане време да се подготви.
Пернатата вещица го погледна със страх и тревога. Изскимтя и заотстъпва, опря гръб в стената, смъкна се на пода и затули лицето си с ръце.
Решимостта, изписана на лицето на воина, беше свирепа.
Той я сграбчи за косата и я дръпна рязко да се изправи, после още нагоре. Тя изпищя от болка.
Той сграбчи малката кожена кесийка между гърдите й и дръпна. Каишката я поряза като тел зад едното ухо. Тя усети кръвта. Помисли си, че ухото й е почти откъснато, че виси на жилка от…
Той отново я блъсна долу. Главата й изкънтя в стената. От гърдите й се изтръгнаха хлипове.
И тя се вслуша — отвъд рева на кръвта в черепа си — в заглъхващите му стъпки.
Беше взел отсечения пръст.
„Отива да намери душата на Брис Бедикт.“
Техол залитна и се срути до огнището. Плувнал в пот, зинал да си поеме дъх.
Бъг отпи от чая и бавно вдигна вежда.
— Пострадал от заблудата за компетентност, разбирам.
— Онова… онова, което си казал на… Ублала… Ах, ти, жесток, безсърдечен…
— Наблюдението беше направено по отношение на всички смъртни всъщност.
— Той не го е възприел така обаче!
От другия ъгъл се обади Джанат — и тя пиеше чай от олющена глинена чаша.
— Всичките тия сигнали за тревога, дето кънтяха из града, заради тебе ли бяха, Техол Бедикт?
— Сега ще има издирване — отбеляза Бъг. — За мъж с одежда от одеяло.
— Е, те трябва да са много такива, нали?
Не последва незабавен отговор.
— Трябва да са — настоя Техол, малко разгорещено дори за собствените му уши. После побърза да мине към по-уравновесен тон. — Вечно растящото разделение между богатите и бедните, и прочие. Ами… одеялата са новата мода сред нищите. Убеден съм.
Никой от двамата слушащи не отвърна. Отпиваха мълчаливо от чая си.
Техол ги погледна навъсено.
— Какво пиете всъщност?
— Кокоши чай — отвърна Бъг.
— Супа имаш предвид.
— Не — каза Джанат. — Чай.
— Чакай, а къде са кокошките?
— На покрива — отвърна Бъг.
— Няма ли да паднат?
— Една-две би могло. Редуваме се да ги наглеждаме. Дотук проявяват нехарактерна за тях интелигентност. Доста уникално за това домакинство.
— О, дайте да се подиграваме на чуждото нещастие, така ли? Сигурно са хванали милия Ублала.
— Може би. Все пак мислеше за отвличащ ход.
Техол присви очи и изгледа слугата си.
— Тия кичури над ушите ти… трябва да ги подстрижем. Джанат, би ли ми намерила някой нож?
— Не.
— Съюзяваш се с него, така ли?
— Бъг всъщност е много способен човек, Техол. Не го заслужаваш, знаеш ли.
— Уверявам те, незаслужаваемостта ни е взаимна.
— Това пък какво означава?
— Знаеш ли, по миризмата си мисля, че не бих могъл да извадя силен аргумент, че кокошият чай е нещо по-различно от водниста пилешка супа или поне бульон.
— Семантиката винаги ти е убягвала, Техол Бедикт.
— И други неща ми убягваха, доколкото си спомням. Все пак ще защитя своето прилежание, простодушната си страст към съблазнителната ученост, чистотата на истинската академична… методика — мога да продължа още и още…
— Вечният ти недостатък, Техол.
— … но няма, при такава невъзприемчива публика. Е, кажи ми, Бъг, защо Ублала толкова държеше да говори с този чистокръвен тартенал?
— Иска да открие дали е бог, предполагам.
— Какво?
— Нов бог имам предвид. Или асцендент, по-точно. Съмнявам се да са замесени и поклонници. Засега.