Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Е, тартеналите почитат само онова, което ги плаши, нали? Това е просто някакъв воин, обречен да умре от императорския меч. Едва ли е субект, който да вдъхнови горкия ни Ублала.
Бъг само сви рамене.
Техол изтри потта от челото си.
— Няма ли да ми налееш малко кокоши чай?
— Със или без?
— Със или без какво?
— Пера.
— Зависи. Чисти ли са перата?
— Вече да — отвърна Бъг.
— Е, след като не мога да измисля нещо по-нелепо — със.
Бъг взе една глинена чаша.
— Знаех си, че мога да разчитам на теб, господарю.
Събуди я метално дрънчене в коридора.
Сеймар Дев подскочи и се взря в тъмното.
Стори й се, че чува нечий дъх, точно зад вратата, а след това, съвсем отчетливо, приглушен стон.
Стана, уви се в одеялото и пристъпи на пръсти до вратата. Дръпна резето и я открехна.
— Карса?
Грамадната фигура бързо се обърна към нея.
— О, не си Карса. Кой си?
— Къде е той?
— Кой?
— Онзи като мене. В коя стая?
Сеймар Дев излезе от стаята си и видя неподвижните тела на двамата стражи, които обикновено стояха в коридора. Главите им бяха долепени една до друга, шлемовете им бяха смачкани като с чук.
— Убил си ги?
Гигантът изсумтя:
— А, не. С гръб бяха.
— Искаш да кажеш, че не са те видели.
— Може би само ръцете ми.
Безсмисленият, но странно изчерпателен диалог мина шепнешком. Сеймар Дев махна с ръка и поведе гиганта по коридора към стаята на Карса Орлонг.
— Вътре е.
— Почукай — заповяда гигантът. — После влизаш пред мен.
— Иначе?
— Иначе ще ти тресна главата… една в друга.
Сеймар Дев въздъхна и потропа с юмрук по вратата.
Тя се открехна и в гърлото й изведнъж се опря връх на каменен меч.
— Кой е зад тебе, вещице?
— Гостенин — отвърна тя. — От… отвън.
Карса Орлонг, гол до кръста, с татуировките на избягал роб, спускащи се като безумна паяжина до раменете и гърдите му, прибра меча и отстъпи.
Непознатият избута настрани Сеймар Дев и нахлу в малката стая.
Смъкна се на колене и сведе глава.
— Чист — промълви той. Като молитва.
Сеймар Дев пристъпи вътре, а Карса Орлонг хвърли меча си на нара, пресегна се с една ръка… и стовари юмрука си в слепоочието на госта си.
Непознатият рухна на пода. Кръв бликна от ноздрите му и той примига глупаво към Карса.
— Кръв на тоблакай има в теб. Тоблакай не коленичат пред никого!
Сеймар Дев скръсти ръце и се облегна на вратата.
— Първи урок, когато си имаш работа с Карса Орлонг. Очаквай неочакваното.
Гигантът се надигна и избърса кръвта от лицето си. Не беше широк в раменете колкото Карса, но почти като него.
— Аз съм Ублала Пунг. От тартенал…
— Тартенал?
— Смесена кръв, от някакво местно население на тоблакай — каза Сеймар Дев. — Имало е повече от тях в града. Но са били буквално премахнати, като повечето останали покорени от ледериите племена.
Ублала й изръмжа:
— Не премахнати. Победени. Сега тези, които са останали, живеят на острови в Драконово море.
Сеймар Дев видя как се намръщи Карса на думата „победени“.
Ублала отново се обърна към тоблакая и някак странно неловко промълви:
— Води ни, Бойни главатарю.
Очите на Карса изведнъж грейнаха и той погледна Сеймар Дев.
— Казах ти, вещице. Един ден ще поведа армия от моята раса. Започна се.
— Те не са тоблакаи…
— Само капка тоблакайска кръв да пари в жилите им, вещице, значи са тоблакаи.
— Унищожени от ледерийската магия…
— Ледерийска магия? — изръмжа той. — Все ми е тая.
Но Ублала Пунг клатеше глава.
— Дори с нашите шамани, о, Чисти, не можахме да ги победим. Че то самият Арбанат…
Този път го прекъсна Сеймар Дев:
— Ублала. Виждала съм Карса Орлонг да гази през тази магия.
Полукръвният я зяпна.
— Да гази?!
Едва промълвено, шепнешком.
Тя кимна.
— Ще ми се да можех да ти кажа друго, жалък кучи сине. Ще ми се да можех да ти кажа да бягаш и да се скриеш със събратята си на онези острови, защото този тук дава празни обещания. Уви, не мога. Той не дава празни обещания. Не и досега поне. Разбира се — добави тя и сви рамене, — този едурски император ще го убие.
При тези думи Ублала Пунг поклати глава.
Отрицание? Отчаяние?
Карса Орлонг се обърна към Ублала.
— Трябва да тръгнеш, като свърши това, воине. Трябва да отидеш на островите ви, да събереш народа ни и да го доведеш тук. Сега вие сте моята армия. Аз съм Карса Орлонг, тоблакаи и теблор. Аз съм бойният ви главатар.
— Белезите по лицето ти… — прошепна Ублала.
Карса се намръщи.
— Какво им е на белезите ми?
— Натрошени като Тартенал. Като Тоблакай — прекършени, разкъсани. Тъй казват най-старите легенди — разпръснати, от лед и от измяна…