Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
— Остави ме, проклета да си!
— Да те оставя? Бог мой, аз те принуждавам!
Блудния се смъкна на колене, отметна глава и закрещя от гняв.
И светът затрепери отново.
Беше забравил. Веригите. Воли, вплетени във вечната прегръдка на война. Потоп от свирепи чувства, прииждащ непрекъснато. Безсмъртно давене. „Отново съм в света. Предадох своята слабост и съм пленен от сила.“
— Само слабите и безполезните са истински свободни — прошепна.
Тя го чу.
— Не е нужно да си толкова сантиментален, Блудни. Върни се в Цеданса и се погрижи за себе си. Кръв вече тече между Плочите. Между всички тях. Лабиринтите. Цедансът най-сетне показва истината за нещата. Истината за нещата. Да използвам твоите думи, Плочите вече… текат. Можеш ли да ги вкусиш? Тези нови Лабиринти? Хайде да ги проучим, двамата с теб, и да изберем своя аспект. Има вкусове… светлина и мрак, сянка и смърт, живот и… о, какво е това? Шутовете на Шанса, Необвързан, Опонн — скъпи Блудни, парвенюта са заели мястото ти. Тези Близнаци играят твоята игра, Блудни. Какво ще направим за това?
— Бездната да ме вземе — простена богът и се смъкна на студените лепкави камъни.
— Призови го, Блудни. Той е нужен. Сега. Призови нашия Смъртен меч.
— Не мога. Проклета глупачка! Изгубен е за нас.
— Аз притежавам…
— Зная какво притежаваш. Наистина ли мислиш, че стига? Да го изтръгнеш от хватката на Маел? Тъпа жалка кучка. Хайде, спри тази проклета молитва, Дестраи. Всяко твое искане ми отнема силите — а това не е разумно. Не и сега. Много е рано. Аз съм… уязвим. Едурите…
— Магьосниците Едур сега треперят и се стряскат от сенки — не знаят какво се е случило. Изпитват само заслепяващ страх…
— Млъкни! — изрева богът. — Кой може да проникне през онези магьосници, цивреща свиньо? Остави ме на мира! Веднага!
Отвърнаха му с… нищо. Внезапна липса, изпълнено с ужас присъствие.
— Така е по-добре — изръмжа той.
Но остана така, свлечен на студения под, обкръжен от мрак. Мислеше. Но и мислите не идваха без цена.
„Бездната да ме вземе, май направих грешка. И сега ще трябва да живея с нея.“
„И да кроя планове.“
Гадаланак надникна иззад кръглия си щит. Една огромна ръка го стисна за лакътя и след миг той летеше през тренировъчния двор. Падна тежко, изпързаля се й се натресе в стената.
Простена, тръсна глава, после пусна късата си двуостра брадва и смъкна шлема си.
— Не е честно — измърмори и примижа от болка, докато се надигаше. Погледна сърдито Карса Орлонг. — Императорът не може да го направи това.
— Толкова по-зле за него — изръмжа в отговор тоблакаят.
— Май ми скъса нещо в ръката.
Сеймар Дев се намеси от стола си под навеса:
— По-добре си намери лечител, Гадаланак.
— Кой още ще посмее да се изправи срещу мен? — попита Карса и изгледа шепата други воини, подпрян на меча си. Очите на всички се обърнаха към жената с маска, която стоеше мълчалива и неподвижна, унила и похабена като забравена статуя сред руини. Изглеждаше безразлична към вниманието им. И все още не беше извадила двата си меча.
Карса изсумтя:
— Страхливци.
— Чакай малко — обади се един, казваше се Пъди. — Не е това, проклет бедерински бик такъв. Стилът ти на бой е. Няма нужда да се учим да се оправим с него, щото тоя император едур не се бие така. Не би могъл. В смисъл, няма я тая сила. Нито обхвата. Освен това е цивилизован — ти се биеш като животно, Карса, и можеш само да го свалиш кучия му син — само че няма да ти се наложи, щото аз ще го направя преди теб. — Надигна късото копие в едната си ръка. — Първо ще го нанижа — да го видя после как ще се бие прободен. Ще го пробуча от шест крачки, ясно? После се доближавам и го сека на парчета.
Сеймар Дев престана да слуша. Чувала беше хвалбите на Пъди. Погледът й се спря на жената, която воинът мекрос бе нарекъл Сегюле. Дума от Първата империя. „Наковалня“. Странно име за хора — може би някакъв оцелял клан от колониалния период на империята на Дессимбелакис. Част от армия, заселена на някой приятен остров като награда за някоя велика победа — всичките тези армии си бяха имали име, а „Наковалня“ е било само вариант по тема, обща за военщината на Първата империя. Виж, маската обаче беше уникална особеност. Гадаланак бе казал, че всички Сегюле носели такива и че нещо в драскулките по лъскавите им маски показвало ранг. „Но ако тези знаци са писмо, не е от Първата империя. Изобщо. Любопитно. Колко жалко, че тя изобщо не говори.“