Вихърът на Жътваря
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Малазанска книга на мъртвите #7
- Год: 2008
- Язык: болгарский
- Год: БАРД
- ISBN: 978-954-585-932-8
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Вихърът на Жътваря». Краткое содержание книги:
Ублала Пунг изръмжа, приклекна и завъртя глава.
— Добре — похвали го Техол. — Сега по-живо и точно след мен.
— Добре, Техол. Обаче този комендантски час… не искам да си имам неприятности.
Минаха по моста и Техол рязко свърна наляво към склада на Данъчното. Присви се в сенките и замаха на Ублала да направи същото.
— Е? — прошепна. — Кое крило?
Ублала примига.
— Какво?
— Къде е настанен този тартенал?
— Ами… при всички други герои.
— Ясно де. Къде е това обаче?
— Ами…
— Браво бе, Ублала. Значи — стоиш близо до мен. Аз съм майсторът на хитрините в краденето.
— Наистина ли? Но Бъг каза…
— Какво? Какво е казал нещастният ми слуга? За мене? Зад гърба ми?
Ублала сви рамене.
— Много неща. Ммм… нищо. Уф! Че не си тромав тъпак с глава пълна с илюзии за величие или нещо такова. Подобно де. — Очите му светнаха. — Искаш ли пак да го цапна по главата?
— После. Виж сега какво мисля. Близо до Имперските казарми, но крило от Вечния домицил. Или между Вечния домицил и Стария дворец.
Ублала кимаше.
— Е, тръгваме ли? — попита Техол.
— Къде?
— Някак си не ми се струва, че тази нощ ще тръгне добре. Няма значение. Просто стой близо до мен.
Техол поведе в сенките покрай стените. Когато се приближиха до Вечния домицил обаче сенките намаляха — по пресечките горяха фенери и навсякъде имаше войници, прекалено много войници.
Техол придърпа Ублала в последната пригодна за целта задна уличка и отново се свиха в тъмното.
— Лошо — зашепна Техол. — Много са, Ублала. Добре, чуй, беше добър опит. Но сме надвити от по-силна охрана, и толкова.
— Те всичките са на светло — каза Ублала. — Не могат да видят нищо, Техол. Освен това какво ще кажеш за отвличане на вниманието?
— Като обичайните ти отвличания ли, Ублала? Забрави. Шурк Елале ми разказа за последния път.
— Обаче свърши работа, нали?
— Но онова беше, за да се влезе в имението на Джерун — да влезе тя, не ти. А сега ти искаш да говориш с претендента, нали?
— Точно затова ти ще направиш отвличането, Техол.
— Аз? Да не си луд?
— Това е единственият начин.
Чуха скърцане на ботуши по улицата, после висок глас:
— Ей! Кой е там?
Ублала се сепна.
— Как ни усети бе?
— Да бягаме!
Побягнаха към другия край на уличката.
Където Техол сви наляво.
А Ублала — надясно.
В нощта отекнаха викове.
Отвръщането на молитвите му изобщо не се оказа такова, каквото си беше представял. Не и чрез онова гротескно същество Ханан Мосаг, магьосника-крал. Същият, който бе повел едурите по този път на унищожението. Амбиция, алчност и измяна — единственото, което Брутен успя да направи, бе да се сдържи и да стои пред Ханан Мосаг, вместо да го удуши и да изтръгне живота му.
И все пак от разкривената уста беше дошла… надежда. Изглеждаше невъзможно. Ужасно. Подигравка с всички представи на Брутен Трана за героично спасение. „Рулад пада — цялото родословие на Сенгар е унищожено — и след това… Ханан Мосаг. За престъпленията му. Честта може да се спечели — аз ще се погрижа за това.“
„Да.“
Ледериите не го притесняваха особено. Канцлерът нямаше да живее дълго. Дворецът щеше да се прочисти. Патриотистите щяха да бъдат съкрушени, агентите им избити, а нещастните затворници, чието единствено престъпление, поне доколкото можеше да разбере, беше, че не са съгласни с практиките на Патриотистите — тези затворници, всички до един ледерии, можеше да бъдат освободени. Никаква подмолна дейност нямаше тук. Никаква държавна измяна. Карос Инвиктад прибягваше до предполагаема вина, която не се нуждае от доказателства, което оправдаваше всякакво отношение към обвинените. И с това унищожаваше човечността, което пък го превръщаше в най-големия предател. Наистина ирония.
Но дори и това не беше особено важно. Брутен Трана не харесваше този човек — неприязън, която като че ли беше достатъчна причина да го убие. Карос Инвиктад извличаше удоволствие от жестокостта, което го правеше едновременно и жалък, и опасен. Ако му се позволеше да продължи, съществуваше съвсем реален риск народът на ледериите да се вдигне на истинско въстание и по канавките във всеки град на империята да потече кръв. „Все едно. Не го харесвам. Години наред гледах презрението му към мен, виждах го в очите му. Няма да търпя повече тази обида.“
Тъкмо това тревожеше Брутен Трана най-много. Настояването на Ханан Мосаг да го остави незабавно — заради някое място, където слънцето умирало. „Запад. Но не, не запад. Магьосникът-крал погрешно е разбрал видението си…“
Споходи го внезапна мисъл и той забави стъпките си из подземните коридори под Стария дворец. „Кой отвръща на неговите молитви? Кой му е показал този път? Намекна, че не е Сакатия бог, Бащата Сянка? Върнал ли се е при нас Скабандари Кървавото око?“