Ковачница на мрак

— Не искат да ги видят.

— Но един е тръгнал към Тула.

Кастеланът изсумтя и погледна намръщено Рибс, който се беше свил и спеше в краката на Сукул. Топлината на животното вече стопляше пръстите й и тя го погледна с обич, каквато не си беше представяла, че е възможна. После попита:

— Ще слезем ли при тях?

— Много е късно.

— Казах ти, че трябваше да вземем коне и просто да тръгнем по пътя.

— Може би, но… станалото — станало — каза Рансепт. — Това, което не се променя, е, че тук нещо не е наред.

Нямаше да спори за това. Усетът на стария хъхрещ кастелан този път не можеше да се отхвърли.

— Тогава кой е убил онези търговци?

Той поклати глава и се изправи.

— Хайде да слезем долу. Може би Рибс ще ни каже.

— Кастелан, той е куче, не е ясновидец.

— Може би. Но е моето куче.

Тя присви очи към него.

— Да не би да си някакъв жрец на Бърн, Рансепт?

— Никакви жреци няма сред Отреклите се, милейди.

— А Бягащите псета?

— Вещици и магьосници — отвърна той. — Гадатели на кости, така се наричат.

— Хвърлят кости и гадаят по тях?

— Не. Е, може би, но мисля, че името повече е свързано с каквото видяхме в онзи храм, милейди. Кост в дърво, кост в камък. Все едно човек да се попита: щом можем да сме едното, защо не и другото? Все едно че е само въпрос как говорим с времето. — Помълча, после добави: — Казват, че те са дали на джелеките дара на соултейкън, което е друг начин да се погледне на „хвърлянето на кости“.

Рибс надигна глава без никакъв знак от Рансепт и тя отново усети неприятния студ в стъпалата си. Въздъхна и се изправи.

— Кажи ми, че поне са погребвали мъртвите си.

— Да, милейди. Студен камък над студена плът и скръб в мълчанието.

Тя го изгледа рязко.

— Изненадваш понякога, Рансепт.

— Да, милейди, правя го.

Заслизаха по косата пътека, като заобиколиха канарата, на която почти се бяха изкачили, за да може Рансепт да огледа пътя долу.

— Вярвам, че лейди Хиш те познава достатъчно добре, за да те цени.

— Защо питате?

— Ако не, ще направя всичко, което мога, за да те открадна, кастелан. Теб… и Рибс също.

— Много мило, че го казвате, милейди. Но ще служа на лейди Хиш Тула до сетния си ден.

Нещо в тези думи подсказа на Сукул за обич, надвишаваща тази на кастелан към господарката му, и самата мисъл за това заплашваше да разбие сърцето й.

Рибс заситни надолу по каменистия склон.

— Той е само едно куче, нали?

— Само едно куче, милейди.

— Не е соултейкън.

— И да е бил някога, отдавна е забравил предишното си тяло. Останал е това, което е сега — само едно куче.

Излязоха на пътя и продължиха към мястото на убийството в тишина, Рибс вървеше отляво на Рансепт. Преди да стигнат, кучето и кастеланът спряха. Загледан в земята, Рансепт каза:

— Убийците са се разминали с кервана и след това са се върнали. Още едно доказателство, че не са разбойници. Карали са в бърз тръс, две колони в стегнат строй, преди да обърнат. Някой е дал заповед.